— Убил си го, нали? — попита тя с дрезгавия си глас.
Аз кимнах.
— Усетих го, знаеш ли? От толкова отдавна съм свързана с него, че когато почувствах смъртта му, сякаш аз умрях. Крещях тук долу в мрака, сама и само грозните стени споделяха болката ми.
— Той ли ти причини това? — попитах я аз. — Това ли е била представата му?
— Не ставай смешен, страннико — сряза ме тя. — Причиних си го аз самата. Когато той се срази с братята си и бе победен, аз останах съвсем сама. Силата на волята му ме бе приковала към този дворец и не можех да го напусна. Столетия наред се скитах по пустите коридори и бавно полудявах. Тук нямаше жива душа. Тогава усетих, че има как да променя тъжното си ежедневие — Кемюел бе посял в мен семе. Носила го бях векове наред, пазех го, като последен спомен от него, но накрая се предадох — оставих семето да покълне. Коремът ми се изду. Не след дълго дадох живот на дъщеря си — Аурелия.
— Я виж ти… — не се въздържах аз.
Лемет продължи, сякаш не бе чула думите ми.
— Отгледах я сама — забавих растежа ѝ максимално, но ето, че тя порасна — стана момиче, после девойка — още по-красива от мен. Един ден разбрах, че тя е специална — излезе от двореца, мина по моста и се скри в мъглите. Изгуби се за няколко десетилетия време. Аз вече линеех в тъга. И ето, че дъщеря ми се завърна, но не бе сама. Открила беше приятели, и то какви — демони, мои някогашни познайници, които нямаха търпение да ме видят отново. В началото аз им се радвах, защото внасяха разнообразие в омразното ми битие. С помощта на Аурелия те идваха и си отиваха, а с времето осъзнах, че им завиждам. Копнеех да видя нещо различно от тези стени, да стъпя върху трева или пясък, да нагазя в морска вода.
Един ден се предадох и застанах на прага на двореца. Протегнах крака си и го прекрачих. В този миг болката разкъса дробовете ми, а кулите и стените се разклатиха. Белокаменният мост рухна. Аз се свлякох на земята, нямайки сили да дишам. Аурелия ме намери и ме върна в покоите ми. След известно време се възстанових, а дворецът от само себе си си възвърна обичайния вид. Печатът на Кемюел над мен бе все още надвиснал със страшна сила — никога нямаше да мога да напусна двореца си затвор.
А Аурелия се промени. Разбра, че всичко това, което има, зависи от мен. Започна да се държи грубо и наставнически. Не ме оставяше да се разхождам по стените и балконите. Не даваше да държа нож, да не би да се порежа или пък да си посегна. Аз самата бях изпаднала в такова състояние, че не стоях далеч от такива мисли. Отчуждихме се. Аурелия се отдаваше на буйни оргии с новите си познати. Водеха отвсякъде изгубени или обречени души и се гавреха с тях, измъчваха ги, убиваха ги. Аз се криех в покоите си и се опитвах да стоя далеч от това безумие.
Аурелия ставаше все по-мрачна и трудно задоволима. Ловците ѝ влачеха в тронната ми зала всякакви същества и зверове. Не гледах оргиите им, но ги чувах — беше чудовищно. Колкото аз я избягвах, толкова тя търсеше конфронтация с мен. Предизвикваше ме при всеки удобен повод. Опитваше се да ме ядоса, да ме разгневи, да предизвика конфликт. Усещах, че иска да се изправи срещу мен и да ме надвие, за да задоволи егото си и да се утвърди като еднолична господарка. Разказваше ми с наслада какво е вършила и чакаше реакцията ми, за да ме нападне. Аз не ѝ доставях това удоволствие.
Дойде денят, в който всичко свърши. Тя изпрати слугите си да ме повикат в разгара на вакханалията си. Аз отказах. Те ме принудиха. Опитах се да отсека с нокти главата на един от тях, но ръката ми мина през него сякаш бе призрак. Онези се засмяха и ми обясниха, че господарката им е развила нова дарба и всеки, врекъл се да бъде неин, бе защитен от врагове. Завлякоха ме тронната зала. Дъщеря ми лежеше на хълбок на пода насред локва кръв. Плътно до нея бе проснато тялото на огромен лъв. Цялото бе в рани, набучено и насечено. Тя мажеше голата си кожа с кръвта му и се смееше.
Когато ме накараха да коленича пред нея, тя се изправи и хвана гривата на лъва.
— Виждаш ли, майко, аз надвих и покорих един цар — сама, единствено с голото си тяло.
— Не виждам с какво има да се гордееш, дъще — отвърнах аз отвратена.
— Имайки в краката си победѐн цар, е време да сложа и една кралица! — продължи тя и погали косите ми. — Ти вече не си господарка на този дворец, майко! Аз имам воини, слуги и свита, имам силата да ги предпазя и умението да идвам и да си отивам, когато пожелая! Преклони се пред мен тук и сега пред всички тези очи и ще проявя милост към теб.
Дали защото ми бе омръзнало от игричките ѝ, дали защото имах останало някакво его, което не исках да стъпча пред тази паплач, аз ѝ отвърнах:
— Никаква кралица не си ти, просто една уличница. Този дворец бе построен за мен. Този дворец съществува заради мен. Ако си порежа сега пръста, подът под краката ти ще рухне и ще пропаднеш в бездната!