Гимнастичката лежеше без дрехи на леглото, а ръцете ѝ бяха завързани с дебело въже към рамката му. Над нея се бе надвесила Кралицата. Майка ѝ стоеше на няколко крачки от тях и подхвърляше в ръка окървавения боздуган, все едно е черпак.
— Майко… — промълви Аурелия.
— Дъще — рече кратко Лемет.
— Какво правиш тук?
— Дошла съм да те отърва от проклятието ми — отвърна Лемет и се спусна към нея. Двете се сдърпаха над треперещата Надя, боздуганът се накланяше ту към едната, ту към другата глава, но никоя не се даваше. Аурелия успя да избута майка си обратно и да я събори на пода. Изправи се с ръце на кръста върху леглото и понечи да каже нещо, но точно тогава Надя обхвана нозете ѝ със своите собствени и я прекатури напред. Изненаданата девойка се стовари по очи до майка си и изстена. Изправи се на колене и лакти и отвори уста, когато бързината на Лемет ме смая — тя грабна дръжката на боздугана и с все сила заби желязната му глава между краката на дъщеря си. Чу се хрущене, а после и болезненият писък на Аурелия. Тя се опита да се завърти на хълбок, но оръжието продължи да стърчи от нея.
— Спри, кучко, спри! — изпищя Кралицата.
Лемет се изправи, стисна с две ръце дръжката, застъпи бедрото на дъщеря си и натисна надолу като копие. Желязната корона на боздугана се вряза по-дълбоко във вътрешностите на Аурелия и тя задраска безпомощно с нокти по пода, обливайки плочите с кръвта си.
— Хайде да те видя, твое височество! — изкрещя Лемет. Тя повдигна девойката, изправи я до стената и заклини долния край на дръжката между плочите на пода.
— Не, не, не, предавам се! — пищеше Аурелия.
— Да живее Кралицата! — изрече майка ѝ тържествено, провря ръцете си зад бедрата на дъщеря си и се отпусна с цялата си тежест. Крещящата Аурелия се смъкна надолу по протежение на боздугана, от устата ѝ бликна кръв, ноктите ѝ раздраха раменете на майка ѝ, а тялото ѝ се разтресе в агония.
Лемет се спря едва когато един от шиповете на боздугана разкъса кожата на гърлото на дъщеря ѝ. Аурелия изживяваше последните си мигове. Очите ѝ се стрелката между мен и майка ѝ, със сетни сили тя протегна ръка към мен, но аз останах безучастен свидетел на превъзпитаването. И тя издъхна. Ръката ѝ увисна за секунда, след това се отпусна до тялото. Маховете ѝ замряха. Конвулсиите престанаха. На семейния спор бе сложен край.
Лемет се изправи и избърса потното си чело. По гърдите и корема ѝ се стичаше прясната кръв на детето ѝ. Кралицата ми се усмихна.
— Благодаря ти още веднъж, Трубадур. Без теб това нямаше да е възможно.
— Моля — отвърнах тихо аз. Част от силите ми се бе възвърнала, но все още едва се държах на краката си.
— Мисля, че една баня ще ми се отрази добре — рече Лемет и се запъти към кръглото басейнче. Аз отидох до леглото и освободих Надя.
— Какво, за бога, се случи? — попита ме тя с невярващ поглед.
— Дребна семейна разправия — отговорих ѝ аз.
— Трубадур, все още ли искаш да слезеш там долу? — долетя гласът на Лемет зад гърба ми. Обърнах се — тя бе отмила кръвта от себе си. Беше просто прекрасна.
— Да — казах аз. — Но някак си не усетих нищо по време на съвкуплението ни.
— Естествено, защото те излъгах! — усмивката ѝ беше прелестна. Сърце не ми даваше да я стисна за изящната шия, а ръцете ми вече се надигаха. Лемет се приближи и хвана ръката ми.
— Портите ще се отворят само за мен, не помниш ли? Ако се опиташ да проникнеш сам… — тя се замисли. — Не те чака нищо добро, да речем.
Тя погали с длан лицето ми и ме целуна.
— Имахме обаче сделка. Ще си един от малцината смъртни, успели да влязат живи в Ада! — обяви тя. — Идвам с теб, за да се отворят Портите.
Това вече бе нещо друго. Сякаш можех да видя края на перипетиите си. Лемет излезе на балкона и сложи ръка на перилата. Другата протегна към мен.
— Идваш ли?
Аз пристъпих към нея и в този миг усетих как гимнастичката скочи към мен и сграбчи рамото ми.
— Чакай! Ами аз? — изплака тя.
Обърнах се към нея и погалих косите ѝ. Целунах я по топлите и напукани устни и казах:
— Съжалявам… Но навярно знаеш какво пише над прага на адските порти: „Надежда всяка тука оставете…“
Последвах Лемет и стъпих на перилата. Зад мен Надя се свлече на пода и избухна в сълзи. Погледнах я за последно, тя улови погледа ми и протегна ръка сякаш в сетен опит да ме спре. В този миг Лемет ме прегърна през кръста и се оттласна през парапета, право в бездната. Аз се вкопчих в нея и се втренчих в чернотата, която бе на път да ни погълне. Потънахме в нищото и напуснахме Долната земя.