Глава XV
— Събуди се!
Аз отворих очи и изстенах. Светлината се заби като сноп нажежени игли в ретините ми. Отворих пресъхналата си уста и отлепих набъбналия си език от небцето. Стисках клепачи, за да не допусна отново бялата пареща болка до себе си, но някой хвана главата ми и насила отвори очите ми.
— Престанете… — смотолевих едва-едва, но притежателят на ръцете не показа, че ме е чул или че възнамерява да ме послуша. Ръцете ми бяха вързани зад гърба и не можех да окажа съпротива. Единственото, което ми се отдаваше, бе да въртя главата си, но невидимите пръсти я стискаха здраво. Накрая се подчиних и мигайки, приех болезнената светлина.
Оказа се само свещ. Толкова тъмно бе около мен, че пламъчето на свещ, поднесена към лицето ми, бе достатъчна, за да ме заслепи напълно. Напукани и дълги старчески пръсти стискаха долния край на светилото. Продължението им бе неразличимо в мрака.
Аз започнах да връщам усета си — бях привързан към обикновен дървен стол с облегалка. Въжетата опасваха и ръцете, и краката ми. Цялото тяло ме болеше. Опипах с език устните си — долната бе сцепена и подута. Когато поемех въздух през носа, ме прерязваше болка — вероятно бе счупен. При всяко надигане на гърдите ми усещах режеща болка — за пръв път от попадането ми в Долната земя раната, нанесена от ножа на Камила се обаждаше. Последното, което помнех, бе как с Лемет пропаднахме в мрака. Явно падането бе свършило в нещо твърдо. И напук на очакванията ми, бе дяволски студено.
— В Ада ли съм? — попитах аз.
Няколко секунди мълчание, след това отговор.
— Може и така да се каже.
Гласът бе на възрастен човек, със сигурност над шейсетте. Не ми звучеше никак демонично. За съжаление, ми звучеше по-скоро познато.
— Ти ли си… татко? — попитах аз колебливо.
Свещта се отдалечи от мен и хвърли сенки върху лицето на Яред. Тялото му бе покрито с черна роба, която попиваше светлината. На главата му имаше качулка, под която се подаваха няколко бели кичура. Той беше.
— Наричай ме както искаш.
— Очаквах огнени реки, купчини кости, милиони душѝ, горящи в агония, такива неща — споделих аз, докато обмислях какво съм в състояние да направя, за да подобря положението си. Установих, че въжетата са доста здрави и добре стегнати, а ходилата ми са вързани така, че да не стигат до пода.
— Стереотипи — отсече Яред. — Адът, Емир, е по-личен, отколкото можеш да си представиш. Подлежи на… кустомизация. Всеки от нас кове не само съдбата, но и собствения си ад.
— И все пак това тук не ми прилича особено на ад — продължих аз.
— Ще се превърне, вярвай ми — отвърна равнодушно Яред.
Проклятие, не виждах нищо, освен лицето му. Започвах да се изнервям. Дотук бях успял да се справя с немислими предизвикателства, а ето, че сянката на баща ми ме бе приковала на място. Сетих се защо се бях подложил на целия този кошмар.
— Къде е Диана? Заради нея попаднах тук!
Яред замълча.
— Кажи ми, проклет да си! — изкрещях аз. — Изправих се срещу какви ли не чудовища, преродих се, пребродих Долната земя и накрая полетях в бездната към Ада! Изпълних своята част от сделката! Освободете Диана и ме пуснете да си вървя!
Започваше да ме обзема страх. За пръв път, откакто бях попаднал в Долната земя, усещах предателската капка пот да се стича по гръбнака ми. Опитах се да го овладея, но страхът бе по-силен от мен. Зъбите ми се разтракаха и то не само от студа. Проклети да сте всички!
— Къде е тя?!
Изтрака старо реле и вдясно от мен блесна силна светлина. Аз присвих очи и фокусирах. Само на метър-два разстояние се намираше метална маса, огряна от кръгла лампа, висяща над нея. Там лежеше жена, облечена в бяла нощница с бледи точки. Не помръдваше. Очите ѝ бяха затворени. Черната ѝ коса бе сресана и прибрана назад.
— Открихме я застреляна на брега на Баташкия язовир. Тялото бе паднало между скалите. Тя поне бе непокътната — рече Яред. Образите се завихриха в съзнанието ми и аз си спомних Елиз, наемничката, която бях надупчил, след като ненадейно бе стреляла в Христо Благовестов. Тогава така и не видях лицето ѝ. Мръсниците просто я бяха захвърлили след бягството ми.
— Съжалявам — рекох аз. — Мисията ни не протече по план. Наложи се да я убия.
— Не съжаляваш — отвърна ми Яред. — Не още.
След познатото вече изтракване се включи нова лампа. Нова маса. Ново тяло. Беше стройна и дългокрака, ръбът на нощницата едва покриваше горната част на посинелите ѝ бедра. Можех да видя добре раменете и част от гърдите ѝ, в разтворената цепка на дрехата — кожата бе тъмна и набръчкана. Обгорена и сечена. Дори да не видех лицето ѝ, вече знаех, че това е Ива, нимфата от Тополово.