— Къде пък един час?
— Пътувах от Чирпан за Казанлък — излъгах аз. — В предишното село се обърках и вместо към Казанлък продължих към язовира. Там спуках гума. Тръгнах да я свалям и когато ми остана само секретния болт, се сетих, че ключето остана в другото ми яке. А у мен — нито чук, нито някакъв стабилен инструмент, с който да го избия. Върнах се пеша до Дуловград да потърся помощ — поне един железен клин и чук, да избия болта и да сменя гумата, ама нейсе — четирима души попитах и четиримата ме отсвириха!
— Ха — рече барманът. — Тия от Дуловград си мислят, че като имат купчинъ тракийски камъни са много велики!
— Нали — съгласих се аз. — Та реших да дойда насам. Оня, последният, в Дуловград ми вика: „Къде ве, в Горно Смолище ли ще търсиш секач“ и се смее, ама аз не — нямам пари за пътна помощ, а не искам да карам със спукана гума до Казанлък през нощта.
— Къде ти, ще я нарежеш гумътъ. — Той влезе отзад и след малко се върна с паница супа, четвърт хляб и буркан с люти чушки. — Метнах ти и две кюфтета в микровълновътъ.
— Благодаря — рекох и плъзнах банкнота от десет лева по плота. Той я прибра, без да ми върне ресто. После се облегна с лакти на бара и погледна към мъжете, които пиеха встрани от нас.
— Някой тук може да те закара заедно с чук и секач до колата ти — рече барманът. — Ама ще почерпиш после.
— Е, че как! — отвърнах аз и позволих на плаха усмивка да огрее лицето ми.
— Айде, хапни супата, че ще изстине и после бай Хари ще те закара. Той дойде последен, най-малко ще да е пил. Ние тук не сме като дуловградчани!
Не чаках втора покана. Взех храната и се настаних на най-близката дървена маса. Супата се оказа наистина топла, и — изненада — вкусна. Каквото и да ме чакаше до края на нощта, по-добре беше да съм се подкрепил. След няколко минути в чинията ми се появиха и обещаните кюфтета, а барманът отиде при компанията и поговори нещо е един от мъжете, навярно бай Хари.
Входната врата се отвори и в пивницата влязоха четирима мъже. Трима от тях бяха млади и носеха дървени сопи. Четвъртият беше по-възрастен, мустакат и червендалест. На рамото си бе преметнал надцевка.
— Ооо, Ставри — поздрави ги барманът. — Ще ударите ли по една сливова?
— И по две, Киро, и по две! — отвърна възрастният и се стовари тежко на една от дървените пейки. Пушката подпря на стената зад гърба си. Младежите се разположиха около него, а две тояги се озоваха близо до пушката; третият подпря своята на рамото си.
— Ако знаеш какво станъ в Тополово! — рече един от по-младите. — Някакъв затрил жена си!
— Народен герой! — засмя се барманът.
— Не е майтап бе, Киро! — скастри го новодошлият мъж. — Един софиянец, музикант, дошъл с някаква богъташкъ. Ти нали знаеш за тополовския празник днес?
— Знам, знам, само добро — и на ей това момче добро ще му направим тази вечер — вдигна ръце барманът, сякаш за да се предпази от погледа на наречения Ставри. Другият продължи:
— И така, тоя взел, че я проклел, пратил я по дяволите и дяволите я взели! И Ива от Тополово го проклела да не съ връщъ, докато не намери жена си, или да умре!
— Вярваш ли ѝ бе, Ставри? — попита тихо барманът.
— Всички ѝ вярват, Кире — отвърна Ставри. — Всички се боят от нея. Не знам каква е — вещицъ, нимфъ или дявол, но не ѝ е чиста работата. С такивъ като нея да си добър, че и тя да е добра с теб.
— А вие защо сте ги награбили тези тояги, че и пушки? — попита бай Хари от другата маса.
— Кметът Симеонов заръчъ — никой да не му помагъ, да не го пуска в дома си! Тоя човек носи само зло! Да знаеш какви неща са се случили в Тополово заради него! Влезе ли в наше село, ще му потрошим кокалите! Да си ходи там в Пъкъла, да дири жена си!
По време на този разговор аз бях с гръб към новодошлите. Лицето ми бе видял само барманът, а онзи Ставри не спомена нищо за белег. Чудех се дали да се придържам към първоначалния си план и да се кача в колата на бай Хари, или да се омитам колкото се може по-бързо от Горно Смолище. Барманът реши дилемата вместо мен.
— Ти откъде каза, че идваш, момче? — попита ме той, търкайки една бирена халба.
— От Чирпан — отвърнах аз.
— А, да, извинявай. А по стария път през Розово ли дойде, или по новия през Кънчево? — продължи той. Тонът му ми подсказа, че съм се застоял прекалено дълго в кръчмата. Идея си нямах кои са тези села, но знаех, че пътят от Чирпан насам е само един. Шансът да сгреша бе петдесет на петдесет.
— През Розово — рекох. — Даже не знаех, че има нов път през Кънчево.
Чух как се размърдаха зад гърба ми. Скърцането на пейките, шумоленето на дрехите. С периферното си зрение зърнах как онзи с тоягата тръгва към мен. Барманът се отдръпна назад, а стъпките на другите младежи ми подсказаха, че единият се е насочил към входната врата, а другият към стълбището.