— Хе-хе-хе — посрещна ме Симеонов. — Тъкмо разправях на Смоленски, че онзи нещастник, бившият кмет, така и не успя за осем години да организира качествено музикално събитие в Тополово! А ние тук градим културното бъдеще на общината — четири поредни изпълнения, пълна посещаемост — няма да има жител на града, който да не те е слушал как свириш!
— Простете за забележката, господин Симеонов, но се бяхме разбрали за най-много две вечери — рекох.
— Не, не, не… — завайка се кметът. — Ти ме уби! Закъде си се разбързал? Дианчето ми каза, че нямаш планирано участие никъде. А за Тополово можем да направим заедно толкова много! Днес Пиринска ме попита дали детето ѝ може да започне да взема уроци по китара от теб! До седмица-две ще има и други, ще дойдат и от околните градове! Имам намерение да говоря с областния управител, ще финансираме по-голям концерт, ще привлечем народа!
— Благодаря ви за предложението, господин кмете, но не обичам да се застоявам…
— Момче, мислѝ с тая глава! Идват избори — предстоят агитации, събирания, предизборни концерти! Ще изкараш истински пари с този твой талант! — рече Симеонов.
— Звучи прекрасно, но не е моето поприще — казах твърдо аз. — Имам си принципи — няма да свиря с пропагандни цели.
Симеонов посърна и понечи отново да започне с убежденията, когато Смоленски се намеси.
— Остани поне за утре вечер. Имаме голям празник — хората ще очакват да има забава. Ние сме организирали предостатъчно ядене и пиене, ти можеш да добавиш качествена музика. Времето се очертава добро, следобед ще изнесем масите направо тук, на площада. Ще се съберат много повече хора от снощи, ще дойдат и от околните села. Дай им шанс да изпитат онова, което изпитах аз, когато чух музиката ти. А тази вечер пропусни изпълнението в „Българска роза“.
Смоленски ме накара да се замисля. Спокойната обстановка ми беше подействала добре, а и така не бях намерил време за минерални бани. От друга страна, той поласка таланта ми по много деликатен начин и аз харесах подхода му. Третата причина, която ме убеди, нямаше нищо общо с тези двамата, а по-скоро със случилото се на брега на езерцето.
— Ще си помисля сериозно над предложението ви — отвърнах.
— Радвам се да го чуя! — усмихна се ресторантьорът, а кметът направо засия.
Обядът продължи дълго, съпроводен от ракии, политически теми и смеха на Симеонов. Когато най-накрая успях да се отърва от двамата безделници, наближаваше късният следобед. На излизане ме догони гласът на Смоленски:
— Приятелю, би ли помолил Диана да ме потърси, ако са се върнали с Манчуков от обяда им на язовира? Вече два пъти не ми вдигна и ме е страх, да не би да я обезпокоя.
Имаше нещо особено в начина, по който го изрече. Наблегна на това, че аз не знаех къде се е дянала Диана. Наблегна на това, че е била с Манчуков. Наблегна на това, че не е искала да бъде безпокоена. Аз само му кимнах и излязох. Отвътре обаче бях кипнал. Все по-трудно ми ставаше да възприемам Диана като своя годеница и през час поставях бъдещето си с нея под въпрос.
Върнах се в стаята и взех решение, че е крайно време да посетя спацентъра. В гардероба намерих чист бял халат и чехли. Пъхнах в джоба сгъваемия си нож, захвърлих мобилния телефон на леглото и слязох надолу. Пари не ми трябваха, Манчуков ни беше представил като ВИП гости.
Спа-частта бе повече от луксозна — скъпа теракота, скрито осветление, аквариуми с екзотични рибки, и това под звуците на успокояваща музика. Имаше малък минерален басейн, джакузи, турска баня, сауна, парна баня и други видове баня, за които не бях чувал; усамотени стаички за масаж и за вземане на вана. В басейна и в джакузито видях други гости на хотела и реших да не се бутам при тях — търсех най-после усамотение.
В помещението за парна баня нямаше никого и аз се възползвах. За няколко минути привикнах и увеличих температурата, след което плиснах студена вода и всичко около мен изчезна в облаци пара. Водата започна да се стича по лицето ми, надолу по врата и по гърдите. Жегата бе силна, но усещах как изсмуква негативните емоции от мен. Каквото и да правеше Диана с Манчуков, не бе моя работа и щях да ѝ го заявя веднага щом се видим. След това — прибираме се в София и кой откъде е — по своя път.
Кроейки планове в жегата, усетих чуждото присъствие едва когато от парата насреща ми изплува един обсипан с капчици гол корем е някакво миниатюрно синьо камъче, проблясващо в пъпчето. Никога не го бях виждал, но се сещах чие е. Така и не разбрах кога вратата се беше отворила и затворила.