— Няма да ти позволя.
— И какво ще направиш, ще ме застреляш? Дори да умра, пръстът ми ще се свие около спусъка и ще ѝ пръсна мозъка.
Ирина се разплака наново.
— Защо, защо е всичко това? — извика тя. — Всичката тази смърт! Защото едно момче се е влюбило в мен преди десетина години?! Заради няколко младежки чукания?
Яред я изгледа продължително. След това я натисна с пистолета.
— На колене!
Тя се свлече долу и роклята ѝ се разстла по пода.
— Ти също, Трубадур!
— На колене също мога да те убия — рекох му аз.
— Не ти го казвам като човек с пистолет, момче — отвърна ми той. — Казвам ти го като баща на син. Коленичи пред мен с последното уважение, което ти е останало!
Чуваха се вече сирени. Полиция, пожарна, бърза помощ — пчеличките на 112 летяха към разлетия мед.
Подчиних му се, но все още го държах на мушка. Насмешливата усмивка бе изчезнала от лицето му. Яред ме гледаше, както когато имаше да ми казва нещо много важно.
— Знаеш ли защо изобщо те превърнах в Трубадур?
— Заради Ирина. Не ти се подчиних. Отхвърлих покровителството ти.
— Глупак! — отсече той. — Ще ти разкажа една история. Преди много години имах син — Емир. Беше най-прекрасното момче. Бях го обучил да бъде най-добрият и той се превърна в най-добрият. Беше първородният ми син. Уби го заблуден куршум при безредиците, които предизвика Хомейни. Разбираш ли? Интелигентен, красив, атлетичен, добър в сърцето си, обучен да бъде войн, да бъде лидер, бисерът в шепата ми, любимецът на всички — умря от заблуден куршум. Дори не разбрахме чия ръка го е покосила. Мъката ми бе неизмерима. След него ми се раждаха само дъщери. Години наред, от близо дузина жени, семето ми създаде само момичета. Бях прокълнат. Единственото ми момче — убито на улицата. И ето, че само дни след смъртта му, се роди ти — първото момче от две десетилетия! Не можех да повярвам на късмета си — боговете се бяха смилили над мен, даваха ми втори шанс! Пренесох се в Европа, в Истанбул, и за да не стана жертва на уроки, те отгледах като един от многото — уж сирак, растящ под моето крило. Ала ти бързо се доказа — най-силният, най-бързият, най-съобразителният! Истински син на баща си, независимо как те бях третирал! Моят нов Емир!
— Това са лъжи! — извиках аз. — Баща ми е бил твой приятел, ти си ми разказвал десетки пъти за него!
— Лъжи бяха тогава, Емир. Лъжи, които трябваше да те предпазят. Защо мислиш, не те сгодих от малък за никоя от дъщерите ми? — попита ме Яред. Ръката му се беше отпуснала и пистолетът вече не се опираше в челото на Ирина, а сочеше някъде към рамото ѝ.
— Ти ме подгони заради Ирина! Признай го! — извиках му отново аз. Естествено, че бях прав. Обмислял го бях през многото нощи далеч в чужбина. Яред държеше на подчинението. Аз му се бях опълчил, бях нарушил правилата. Нямаше как да е мой баща — възползваше се от ситуацията.
— Какво значи тази тук за мен, момче? — той побутна рамото на Ирина с дулото на пистолета. — Младежко увлечение, прищявка? Първа любов? Ако исках, досега сто пъти да съм я убил. Знаех за нея още от първата ви среща. Тя те разсейваше и ти доставяше онова, което аз все още не можех.
— Защо тогава? — попитах аз.
— Все пропускаш нещо в живота си, Трубадур, или по-скоро — някого. Маргинализираш я, забравяш за нея, изтласкваш я от мислите си, а тя все пак беше там. Говоря за Джехане. Изнасили я и избяга!
— Това с Джехане беше грешка, признавам — рекох аз. — Не бях на себе си от мъка по Ирина.
— Това не променя факта, че напълни със семе утробата на сестра си! — отсече той директно.
— Тя не ми е сестра! И ти не си ми баща! Лъжец! — изкрещях аз и пръстът ми сам дръпна спусъка. Прострелях го в гърдите един път, после по навик втори път. Яред падна назад към парапета и се свлече на пода. Пистолетът се изплъзна от ръката му. Ирина се хвана за главата и легна настрана, обляна в сълзи.
Случвало ли ви се е да работите над нещо усилено? Да изпълнявате задача, която поглъща цялото ви време, изпива цялата ви енергия, поглъща цялото ви въображение, но вие знаете, че това се иска от вас, че по-доброто ви бъдеще зависи от перфектното изпълнение? Дали сте всичко от себе си, вложили сте душа и тяло, цялото ви ежедневие се е въртяло около нея. И в един момент вашият шеф или клиент идва и ви казва, че ви благодари за усилията и че повече няма нужда от крайния резултат; изначалните данни били грешни, бюджетът бил изчерпан; поръчителят се отказал; появила се е нова, по-печеливша концепция. И вие оставате с пръст в устата. Поглеждате назад, виждате един голям отрязък от живота си, изпълнен изцяло с изпълнението на задачата, и ви казват, че същият този отрязък няма никаква стойност, не съществува — бяло петно. Енергията, с която бихте постигнали много други неща, която бихте вложили в самоусъвършенстване, в пътувания, дори в развлечения, е пропиляна. Вие сте пропилян. В главата ви напират въпросите „Защо?“ и „Как?“, но няма кой да ви отговори. Миг по-късно животът около вас ще продължи да тече все така, но за вас вече не е същото — празнината, която се е отворила назад, започва да поглъща времето, което ви предстои. Съмнения, угризения — какво, ако се случи отново? Нима какъвто и избор да направя сега, няма да е пак погрешен?