Аз стоях над издъхващия Яред Радан и осъзнавах, че не само съм убил баща си, но и съм прелюбодействал със сестра си. След седем години ми просветна, че именно Джехане е причината да стигна дотук. Замислих се как е изглеждал онзи ден в очите на Яред — намират я нея разголена и видимо обладана, а аз бягам като престъпник. Той сякаш ми четеше мислите.
— Това, което направихте, ме съсипа — изхъхри Яред, плюейки кръв. — Честта ми не позволяваше да ви оставя под покрива си. Хиляди пъти бих предпочел теб пред Джехане, но ти избяга. Бих я удавил още на следващия ден, за да залича престъплението ви, но ти сам се нарочи като престъпник.
— Не знаех… — промълвих аз.
— Други обаче знаеха. Изгубех ли честта си, щях да изгубя всичко. Ти сам изкова съдбата си, момче, сам се превърна в Трубадур.
— Съжалявам — рекох аз.
— Толкова години, толкова твои братя загинаха… Макар и по този начин, ти доказа, че си най-добрият — продължи Яред. — Когато те видях преди три дни, повярвах, че блудният син ще се завърне. Дадох ти задача, която щеше да го докаже. А какво направи ти — унищожи всичко…
След тези думи той отпусна глава назад и очите му останаха отворени. Това бе краят на Яред Радан, господарят на убийците, бащата на много дъщери, на двама синове, загинал от ръката на един от тях.
Наведох се към Ирина и ѝ подадох ръка. Тя ме погледна уплашено, трепереше, но все пак пое помощта ми. Изправи се до мен и се облегна на рамото ми. Двамата пристъпихме към разбитата врата на терасата. Полицейските сирени бяха вече пред портите.
Изстрелът отекна самотно и кратко. Ирина потрепери, усетих я с цялото си тяло. Видях как куршумът излезе под гърдите ѝ, поднасяйки на булката последно алено цвете и се заби в стената на стаята. Краката на Ирина омекнаха и тя увисна в ръцете ми. Обърнах се назад към Яред, който лежеше с глава, подпряна на парапета, и поклащаща се ръка, стискаща пистолета.
— Последната задача… — успя да каже той, преди да го застрелям отново.
Натисках спусъка, докато не изпразних целия пълнител. При всеки удар тялото му подскачаше и се мяташе и ставаше все по-червено. Ирина вече не мърдаше. От ъгълчето на устата ѝ тръгваше тънка струйка кръв. Тя ме погледна с уморените си очи и размазания си грим.
— Просто исках да съм щастлива — бяха последните ѝ думи.
Положих я на плажа, далеч и от Яред, и от Васил Костов.
Поне сега можеше да не е ничия друга, освен моя. Някъде над мен цареше шумна суматоха; виеха сирени и крещяха хора. Липсваше им само булката. Все някой щеше да се досети да провери надолу по стълбите, губещи се в гората, но вярвах, че имам достатъчно време да се сбогувам с нея. Строполих се на пясъка до Ирина и се опитах да оплача съдбата си, но сълзите не тръгваха. Очите ми бяха сухи. Нямах вече сълзи за никого, само задача за изпълнение. Да сляза в Ада, на който принадлежах, и никога повече да не се върна.
Глава VII
Напуснах Варна призори. Успях да намеря непретенциозно местенце, където да пренощувам и да се подготвя за следващото изпитание. Вълшебникът от Батак ме бе насочил към жена, за която бе сигурен, че е вещица. Не просто проклета кучка, а истинска старовремска вещица. Според думите му трябвало да я потърся в село Бяла вода. Никога преди това не го бях чувал, но — опознай родината, за да я обикнеш! Според картата отивах в Странджа, регион, като цяло, „тера инкогнита“ за мен.
Пътувах по крайбрежния път до Бургас, радвайки се на морската шир вляво от мен. Дотук добре. След село Маринка, за чието съществуване също никога не бях предполагал, се понапрегнах. Хора като Херцога, Мидения крал и Яред ми бяха ясни — прилагаш повече хитрост, стреляш точно и разчиташ на късмета си онзи срещу теб да пропусне. Колкото по-близо се озовавах до Бяла вода, толкова по-неуверен ставах. След случилото се в Тополово разбиранията ми за реално-нереално се бяха объркали, а предусещах подобно развитие и в Бяла вода. Истинска старовремска вещица, бе казал Вълшебника. Не като него, само на думи. Бих се изсмял на подобно твърдение преди седмица, ала след запознаването ми с Ива гледах на нещата по-иначе.