Беше доста по-ниска от мен, по-скоро слаба. Изглеждаше ми силна и жилава, което не ме учудваше, ако всеки ден ѝ се налагаше да върти брадвата и да вади вода от кладенеца. Косите ѝ бяха дълги до раменете, леко чупливи, на цвят тъмноруси. Сутринта бе пропуснала да се среше. Под очите ѝ природата я бе напръскала обилно с лунички, имаше и доста по носа. Като цяло кожата ѝ изглеждаше суха. На възраст бе… не можех да кажа с точност, но може би на около тридесет и пет до четиридесет. Около очите ѝ обаче се бяха образували сенки, а по лицето ѝ бяха плъзнали първите бръчки. Предположих, че преди десетина години е била много красива, но тежкият живот се бе отразил на външния ѝ вид. Смътно ми заприлича на някого, но не успях да се сетя на кого — може би на някоя актриса или непозната на улицата, с която бяхме разменили погледи.
Извадих вода от кладенеца, помогнах ѝ и с подготовката на огнището. Накрая тя ми подаде купчина съдове и прибори и ми посочи масата. През цялото време работихме мълчаливо. Не се чуваше никакъв звук, освен стъпките ни и тракането на чинии.
Навън неусетно се бе стъмнило.
Шумът от мощен дизелов мотор разцепи тишината и аз едва не изпуснах последната чиния. Жената погледна рязко към мен и посочи с глава към задната врата, но аз само скръстих ръце и останах на мястото си. Тя завъртя очи и прочетох по устните ѝ едно безмълвно „глупак“.
Пред къщата спряха три автомобила и един по един двигателите замряха. Чух множество мъжки гласове в тъмнината отвън. Вратата се отвори с трясък и братята нахлуха у дома си.
Повечето бяха все едри мъжаги, на възраст между двадесет и петдесет години. Носеха грубо облекло — ботуши, гащеризони, джинси, изгубили оригиналния си цвят, камуфлажни якета, карирани ризи, тиранти, всевъзможни шапки и оръжие. Много оръжие. Всеки от тях бе нарамил ловна пушка или автомат Калашников. Лицата им бяха като дрехите — грозни, ръбати, тъмни и брадясали. Сред големите мъже имаше и трима по-млади, а последни влязоха няколко деца на приблизително шест, осем и дванадесет години. Тук-там обаче забелязах и по-нови дрехи, които стояха нетипично на носителите си. Както си говореха на висок глас, те изведнъж замлъкнаха и се скупчиха около мен. Бяха общо дванадесет.
— Добър вечер — казах аз.
— Добре дошли, братя, добре дошли! — втурна се покрай мен жената и посегна да свали пушката от рамото на мъжа право срещу мен, който изглеждаше така, сякаш също обмисля да свали въпросната пушка. Той беше към четиридесетгодишен, с рижа четина по лицето и малки сини очи, които ме опипваха недоверчиво.
— Добре заварила, сестрице — отвърна непознатият. — Виждам, че тази вечер имаме гост на нашата трапеза.
— Господа, ще помоля да споделя не само трапезата, а и покрива ви — рекох аз.
— Този странник ми помогна днес с дървата, с водата, както и с всички други приготовления, братко — каза жената.
— Благодарим ти, странниче — кимна ми водачът. — Заповядай, хапни с нас, още повече, че си го заслужил.
Те се пръснаха из помещението, разхвърляха връхните си дрехи и пушките и отново се разприказваха, все едно аз бях просто нова част от интериора. Сестра им им помагаше да се измият, тичаше да носи пешкири, подпитваше ги това-онова. Освен пушки мъжете внесоха и дивеч — зайци, една дива коза и глиган. Някои от тях се заеха да ги дерат. Скоро месото бе насечено и нанизано на шишове, които после бяха разположени над огъня. От един от кухненските долапи бяха изнесени керамични стомни с вино. Всички се настаниха около масата.
— Седни до мен, гостенино — покани ме братът, който пръв ме бе заговорил, след като пак пръв му бе поднесено да се измие. В къщата, естествено, нямаше течаща вода. Докато другите се суетяха наоколо и споделяха моменти от днешния лов, лидерът на групата стовари тежката си длан върху рамото ми, придърпа ме свойски до себе си и ми рече:
— Искам сега да знам кой си и какво дириш тук, за да не те сполети съдбата на онова прасе!
— Избих много хора в Тополово, после в Батак, а във Варна направо счупих всички рекорди — отвърнах му аз. — Скоро не ще мога да се покажа сред хора; сигурно и малките деца ще ме познаят от полицейския бюлетин.
— И реши да дойдеш при нас? — попита ме той недоверчиво.
— При вас точно — не, нямаше откъде да знам, че тук живеят дванадесет братя и една сестра. — Отново успях да му отговоря, без да го излъжа, сто на сто го беше усетил. — Търсех възможно най-изолирано място, изоставено или пък с някоя бабичка, която да ме подслони.