— Ахам, разбирам — рече той. — Името ми е Спас. С останалите братя можеш да се запознаеш и по-късно. Казваш значи, че си масов убиец, а? Не те ли е страх, че ще те предадем на полицията?
— Като ви гледам, момчета, по-скоро бихте ме заровили зад къщата — отвърнах аз. — Не ми приличате на хора, които всяка сутрин си пият кафето с окръжния полицай.
Той изсумтя и като че ли се усмихна.
— Сестрицата ни не те ли предупреди, не те ли прогони?
— Опита се — потвърдих аз и продължих, — но това не ме спря. Какъв избор имах? Забелязах част от капаните, както и че тук живеят опасни хора. Достатъчно щеше да бъде да ви каже, че наоколо се мотае съмнителен тип, за да започнете да ме преследвате в планина, в която едва се ориентирам. Нее, предпочетох да се запозная с вас.
— А ако сега брат ми Венко стои отзад и е готов да забие ножа си в гърба ти? — попита ме Спас.
— Лош късмет за мен, лош и за вас. Не нося пари, нямам скъпоценности, т.е. не съм обичайната ви плячка. Ако ме задържите в плен, никой мой близък няма да ви плати откуп. Цѐнен съм само жив, с тези две ръце.
— Не те разбирам, страннико! — смръщи вежди той. Междувременно почти всички бяха седнали около масата и следяха разговора ни внимателно.
— Зайци, прасета, диви кози… Добър улов, но не стига — започнах аз. — Не и за да изхрани тринадесет души. По тези краища няма кой да изкупува дивеч или кожи, а няма и кой знае колко улов. Не сте общи работници, защото на километри околовръст не видях нито строеж, нито завод, нито ферма. Освен това всички носехте оръжие. Ризата, която онзи хубавец там е облякъл, е изключително скъпа и сравнително нова, контрастира на останалата част от облеклото ви. Часовника, който ти, Спасе, си сложил на ръката си, струва поне хилядарка и не знам друг начин да се е озовал у теб, освен да си го свалил лично от китката на предишния му собственик. В дъното, до пещта, стоят няколко телевизора в кашони, макар че дори нямате електричество. Носите автомати, но не ловни СЛР-и, а никой законен ловец не може да ловува с напълно автоматична щурмова пушка. Този, подпрян на колоната до по-младия ти брат, е АКСУ, десантно или танкистко оръжие. Абсолютно непригоден за лов на дивеч в гората, но пък крайно удобен да стреляш през прозореца на автомобил. Не, господа, вие не сте просто ловци. Вие сте разбойници. Грабители. Убийци на пътя. Или греша?
Те ме гледаха озадачени.
— Как позна? — попита едно от най-малките момчета.
Спас го стрелна с поглед, но вече бе късно. Бях успял да ги впечатля.
— Ченге ли си? Някакъв специален агент? — попита ме Спас. Вече ме бе освободил от прегръдката си и се беше обърнал изцяло към мен.
— Не. Вече се представих. Цял живот съм убивал хора и съм свирил на китара — за разнообразие. Наричат ме Трубадур — рекох аз.
— Нека го пробваме, Спасе — предложи двадесетинагодишен мъж с гаден белег през бузата. — Ако успее да ме надвие, може и да има истина в думите му.
Спас огледа останалите и по киманията им прочете, че одобряват предложението. Тогава той се изправи, дръпна ме след себе си и извика:
— Няма нищо по-хубаво от един бой преди вечеря! Давай, Венко, ти си!
Има, помислих си аз — аперитив и салата, но мнението ми не бе от значение. Изправих се срещу мъжа, който ме бе предизвикал, и застанах в очакване. Той извади иззад гърба си голям ловджийски нож с дръжка от еленов рог и го размаха пред мен.
— Хайде, масовия убиец, да те видя! — извика ми той.
Когато прибрах отново Близнаците отзад под якето си и отстъпих назад, времето потече отново. Много от братята осъзнаха, че лицата им са опръскани с кръвта на Венко. Най-малкото дете се разрева на мига. Венко все още размахваше ножа, когато коленете му изведнъж поддадоха и се строполи на пода. Локвата кръв започна да пълзи към обувките ми. Двата разреза бяха перфектни — и двата през гърлото, на половин сантиметър един над друг.
— Спасе, той го уби!
— Уби Венко!
— Венко!
Спас вдигна ръка и всички млъкнаха. Той прекрачи трупа на брат си и сложи ръка на рамото ми.
— Вече напълно ти вярвам, Трубадур — рече той. — Съдбата знае своето. Тази вечер ти ще заемеш мястото на Венко на нашата маса!
Вечерта започваше добре. Само преди един ден бях изгубил семейството си, а ето, че вече имах ново. Прекалено хубаво бе, за да е истина. Добре, че не съм сантиментален. Не можех да знам дали до сутринта Спас и останалите психопати нямаше да ме заколят и консервират в буркани за зимата, но мигновеното убийство на техния „ножар“ очевидно ги бе впечатлило.
Спас, който не беше най-големият брат, но единодушно оглавяваше бандата, вдигна наздравица за приемането ми в лоното им и всички шумно аплодираха, забравили вече за Венко. Аз също пих от силното им вино и съжалих, че все още бях гладен — удари ме директно в главата. Докато се запознавах набързо и непоследователно с различни братя като Захари, Георги, Камен, Петър и т.н., аз мярнах с периферното си зрение как сестра им, т.е. сестра ни, се опитва да извлече трупа за краката. Аз потупах Камен (или Тодор?) по рамото да се отмести и станах да ѝ помогна.