— Поне това му дължа! — извиках аз и се засмях, под шумното одобрение на компанията. Двамата с жената хванахме по един крак и изтеглихме Венковото тяло през входната врата. Продължихме още няколко крачки назад, озовахме се на верандата, далеч от светлината и от ушите на другите. Аз пуснах крака на Венко и я погледнах в тъмното. Отблясъците от прозорците се отразяваха в очите ѝ като два въглена.
— Не тъгуваш ли за брат си? — попитах я.
— Никакъв брат не ми е! — отвърна тя и изплю голяма храчка върху главата му. — Радвам се, че го уби. Всичките искам да ги видя мъртви!
— Но защо? — попитах аз, ала тя ми направи знак да мълча и да се връщаме в къщата. Явно и новото ми семейство си имаше проблеми. Прекрачих прага с усмивка и заех мястото си до Спас.
В следващия един час им разказвах за себе си — отново почти без да лъжа, просто спестявах повечето истина. Наблягах на убийствата, на подробностите, на кървищата. Всички те ме слушаха в захлас, надигаха чашите и късаха полусурови мръвки. Говорих колкото се може повече и избягвах да пия от силното таниново вино; те пиеха и за мен. На два пъти обръщах чаша на екс, след това излизах навън да пикая и избълвах изпитото, преди да се е просмукало през стените на стомаха ми.
Луната бе вече високо горе, когато Спас реши да ме посвети в делото на братството. Че не бяха всички родни братя, си личеше още след първите петнадесет минути, макар и да имаше доста прилики и между големите, и между малките, които бяха все луничави. Спас взе Захари и Камен, най-възрастните, и ме изведе навън при колите. Подминахме тялото на Венко, все едно не беше там. Спас ни накара да замлъкнем и ние застанахме в нощната тишина до един от трите пикапа. Тогава чух ясно звука — идваше от багажника — нестройно потропване, дращене, грухтене. Спас извади ключа за автомобила и го пъхна в ключалката. С тихо щракване го превъртя и повдигна капака.
Фенерите на Захари и Камен осветиха момиче, което се бе свило между останалия багаж — черни найлонови торби и сак. Ръцете и краката ѝ бяха вързани със син кабел, а в устата ѝ бе натикан парцал на каре в сини, розови и жълти цветове. След миг го разпознах като парче откъснато от нейната риза. Беше обута в съвсем къси кафяви джинсови панталонки, носеше и бели чорапи. Единият ѝ кец липсваше. Краката ѝ изглеждаха насинени и изподрани, можех да видя дълбока драскотина и на едното ѝ рамо. Ризата ѝ отпред беше раздърпана, виждаше се син сутиен, а гърдите ѝ, прилично едри, почти бяха излезли — забелязах половината от ареола на лявата гърда. Имаше руси коси, стигащи малко до под ушите и сини очи. На едната ѝ буза си личеше скорошна синина.
— Откуп ли? — попитах аз.
Спас поклати глава.
— От кого? Беше с майка си, баща си и по-големия си брат. Сега и тримата лежат в едно дере, ако още не са ги изяли вълците.
— О.
— Остава при нас — каза Спас. — Милата ни сестрица Анита вече остаря. Не смогва да се грижи за нас. Трябва ѝ отмяна.
— Трубадур — обърна се към мен Захари, който всъщност бе и най-възрастният. — Снощи ми се присъни странен сън. Видях два вълка да се давят, накрая единият умря в кърви. До вълците стоеше агне. Когато победителят приключи с опонента си, разкъса ѝ агнето.
— Странна работа — рекох аз.
Захари кимна в тъмното.
— Не беше случаен този сън, това ми е мисълта. Имахме днес вълци, имаме и агне — продължи той. — Ти вече прехапа гърлото на Венко. Агнето също е твое. Такава чест не сме оказвали на никого.
— Разбирам — рекох. „Агнето“ чуваше всичко това и след последните му думи започна да се мята още по-ожесточено. — Първо аз, после и всички останали, нали?
Тримата се засмяха, вместо да ми отговорят.
— После — казах им аз. — Искам да се напия за новото ми семейство.
— Да вървим тогава! — извика Спас. — Нощите тук са дълги, има време за всичко!
Купонът продължи. Братята си припомняха предишни набези, обсъждаха днешния и се заканваха за геройствата, които им предстои да извършат. Територията им не се ограничавала само до Странджа и околностите — извършвали грабежи и убийства из цялата страна. Имали свои хора в различни градове, които успявали да шитнат краденото срещу дял от печалбата. Едно момче в Ямбол разфасовало автомобилите на жертвите за нула време, а горите наоколо били чудесно място за гробове. Кой знае колко неразкрити убийства и изчезвания тежаха на съвестта им. Колкото повече ги слушах, толкова повече се убеждавах, че не го правеха за пари. Не беше и точно удоволствие. Беше… начин на живот.