Сестрицата им Анита нито за миг не седна на масата, само шеташе и изпълняваше нарежданията им. Не знам как изкара цяла нощ на крак, не я видях нито да пие, нито да яде, а доста я наблюдавах.
В един момент Захари, който седеше от другата ми страна, се наведе към мен и ми прошепна в ухото:
— Агънцето блее сладко, но ти все пак искаш нещо по-жилаво, нещо за силни мъже, а?
— Не те разбирам — отвърнах аз.
— Забелязах как все гледаш Анита — отговори ми Захари.
— Извинявай, забравям, че вече ми е сестрица — казах аз и се усмихнах фалшиво. Той се ухили и разкри липсата на половината си зъби.
— Давай, братко, яхни я! Каквото е наше, вече е и твое!
Не знаех какво да отговоря на тази покана. Брат да сводничи на сестра си и то по такъв дебелашки начин… отвратих се, но се постарах да не ми проличи.
— Ех, срамежливецо! — извика силно той и ме плесна по гърба. Повечето братя не разбраха защо, но избухнаха в дивашки смях. Захари стана и отиде при Анита. Дръпна я за ръката до една колона и ѝ заговори в ухото. Тя пребледня, после ме погледна злобно и извъртя лице от мен, ала той улови погледа ѝ и стисна с пръсти брадичката ѝ, главата ѝ насила се изви и тя трябваше пак да ме погледне. Никой от братята не му обръщаше внимание. Захари я пусна и се върна при мен, а сестра му изтича навън през задната врата.
Той ме стисна силно за рамото и прошепна:
— Давай, отивай веднага, докато е разпален някакъв огън в тази студена фурна!
Спас ме погледна изпитателно. Аз отпих от виното, този път наистина, и залитайки се измъкнах от пейката. Преди да се отдръпна, Спас сграбчи ръката ми и рече:
— Чакай! Това няма да ти трябва, послушай ме!
С другата си ръка той бръкна под якето ми и измъкна пистолета, след това опипа за Близнаците и ме лиши и от тях.
— Да не ѝ хрумне някоя глупост, докато се въргаляте — обясни той и ме пусна да вървя подир сестра му.
Противно на принципите, изградени през годините, аз не се стреснах и не се опитах да си върна оръжията. Каквато и игра да играеха тук, можеха да ми теглят ножа по всяко време. А и трябваше да говоря с тази Анита, за да разбера по-добре братята ѝ.
Излязох навън и я настигнах при навеса с дърва; не че тя бързаше. Влачеше се като обречен на смърт към дръвника. Аз я хванах за раменете и я обърнах към мен. Тя се остави в ръцете ми като кукла. Беше толкова лека, можех да я понеса в скута си. Светлината бе оскъдна, но ми стигна, за да видя, че е обляна в сълзи.
— Не плачи, Анита — казах ѝ аз. — Няма да те нараня. Забравѝ какво каза брат ти Захари.
— Брат… — процеди тя през зъби. — Две братчета ми е посял!
Толкова ме изненада, че пръстите ми се разтвориха и тя полетя назад. Успях бързо да приклекна и да я хвана, преди да падне по гръб. Бях застанал на коляно и отново я държах.
— Какво говориш?! — прошепнах аз.
— Истината! — отвърна тя тихо. — Братя? Няма братя тук, само бащи и синове. Четирима от тях са мои! Един имам мъртвороден и две момичета през последните години, чиито глави размазаха в подпорните колони още щом ги извадиха от мен. Едната дори не я зърнах, толкова бърз бе Спас, щом видя, че бебето няма пишка!
— Но защо?! — попитах аз невярващо.
— Защото така! Защото така са правили дедите им столетия наред в тези планини! Защото са братство с една сестрица, която не е никаква сестрица, а само майка на децата им и отдушник на нагона им! И сега ти, нещастнико, като нов брат, си длъжен да направиш същото.
— Няма да ти посегна — заявих аз и наистина го мислех.
— Ооо, ще ми посегнеш, и то веднага, защото Спас гледа в сянката зад прозореца. Ти сподели трапезата им, сподели кръвта им, сега ще споделиш и сестрицата им. Не го ли сториш, ще търсят нов дванадесети брат!
Като се замисля, май наистина ме наблюдаваха. Космите на врата ми настръхнаха. Луната беше потънала зад дърветата, звездите бяха закрили очи с тънки облаци, горските гадинки не смееха да се обадят. Само прозорците на къщата светеха злокобно и от време на време долитаха гласове отвътре. Повярвах ѝ за Спас. И сигурно не беше само той, ами и Захари, а защо не и всички те, дори най-малките, децата на Анита. Живите поне.
— Давай, давай, или дръвника! — прошепна тя и започна да се притиска в мен. Ръцете ми се задвижиха машинално, но кръвта бе нахлула в главата ми, а не където имах нужда от нея сега. Оръжията ми бяха останали вътре, но какво ли щях да сторя срещу единадесет главорези? Анита бе успяла да разкопчае панталона ми и студената ѝ ръка бръкна в гащите ми. Тя застана на колене до мен и започна да ме целува, притискайки гърдите си в мен и все така опипвайки члена ми. Постепенно, благодарение на усилията ѝ, кръвта започна да слиза надолу и аз подех инициативата. Така, след няколко минути, с ръце, подпрени на дръвника, и задник, обърнат към мен, Анита ме превърна в пълноценен член на братството. Не че вече нямах опит със сестрите, но да не се връщам към друга болезнена тема.