Когато приключих, имах осем мъртъвци и две изнасилени жени. Злочестата девойка се казвала Юлия. Шокът ѝ беше толкова силен, че само седеше на една пейка и гледаше изцъклено. Хвърлих едно око навън, после се консултирах и с часовника си — беше четири след полунощ. Оставаха близо три часа, докато се развидели.
— Не можем да останем тук — рекох аз. — Тръгваме веднага. Остават още четирима, бяха и въоръжени. Късметът ми май е на привършване.
— Да вземем някоя от колите? — предложи Анита.
— Не — възразих ѝ аз. — Ще вдигнем прекалено много шум. Освен това път няма, само те си знаят откъде минават в тази гора. Тръгваме пеша, аз така стигнах дотук. След няколко часа ще сме до най-близкото село. Там ще се погрижат за нас.
— Пеша нощем из гората?! — възкликна тя. — За единадесет години не се осмелих да го направя! Тази пустош е зла!
— Тръгваме. Веднага! — извиках аз. Бях успял да открия своите ножове и пистолет. Поколебах се за момент, после взех и един АКСУ. Щеше да ми е по-лесно да се придвижвам през пущинака с тежко, но компактно оръжие. Освен това — автоматично. Изправих Юлия на крака и я плеснах леко по бузата. Освен драскотините и синините, се беше сдобила и с вагинален кръвоизлив. Анита вече бе успяла да ѝ навлече една риза, но тя не можеше да скрие кръвта, която капеше между бедрата ѝ. Момичето беше обуто само с чорапите си.
— Нямаш ли обувки? — попитах аз Анита.
— Нямам. Не ми плащаха за секса, не ме и глезеха. Ще ходи по чорапи.
— Добре де, да вземем кола — примирих се аз.
Изрових ключовете за един от останалите автомобили.
Беше стара навара с липсващ ляв стоп. Помогнах на Юлия да се качи отзад, а Анита седна до мен. Двигателят изрева зверски, когато завъртях ключа.
— Сто на сто ще ни чуят — измърморих аз.
— Тогава използвай автомата. Нали беше голям убиец? — рече ми язвително Анита.
— Млъквай — рекох аз. — Да не си тръгна само с автомата.
Това като че ли я стресна и тя ми остави последната дума. Не че наистина щях да ги зарежа. Просто бях достатъчно изнервен, за да слушам коментарите ѝ. След провала ми да спася Ирина и определената неизвестност, която витаеше около случая с Диана, съвестта ми имаше належаща нужда да спася девойка в беда, а съдбата ми бе предложила цели две.
Път определено нямаше, не знам как братята разбойници караха през тази дивотия. За щастие фаровете на нисана бяха мощни и успях на няколко пъти да избегна неравности, които щяха да ни лишат от транспорта. Няма да броя два почти челни удара в дърво и един камък, който откъсна парче от предната броня. За мое оправдание, бях доста подпийнал и недоспал, а всеки момент по петите ми можеха да се озоват четирима закоравели убийци, изгубили осмината си братя, любимата си сестра и новата си любима сестра.
— Как се озова при тях? — попитах аз, за да разчупя обстановката.
— Избягах от вкъщи. Майка ми бе една опасна луда. И какво се получи — от трън, та на глог — отвърна тъжно Анита. — Години наред не смеех да мръдна извън двора. Страхувах се от тях, но се страхувах и че може да ме търсят. За мен нямаше живот у дома. В началото братята не ми се струваха толкова лоши, но когато ги опознах… Изроди. През първите две години тайно се надявах, че ще бъда жена на Спас, а рано или късно и останалите ще доведат жени за себе си. С времето помъдрях. След третото раждане намразих децата си. Но не напусках дома. До тази нощ… Трубадур, не искам да умра!
— Няма — казах ѝ аз. — Довери ми се, прави каквото ти кажа. Достатъчно хора умряха покрай мен.
Изведнъж се появиха фарове насреща ми. За да избегна челния удар, свърнах встрани. Пикапът се вряза в гората и пропадна надолу по склона. Пометохме няколко храста и по-тънки дървета. Една дупка ни обърна настрана. Предното стъкло се натроши и се откачи. Анита се стовари върху мен. Краката на Юлия ме удариха по главата и я зърнах завряна между седалките. Колата се блъсна в по-голямо дърво и се завъртя, задницата мина пред нас, натресе се в голям назъбен камък, аз захапах волана, а лакътят на Анита едва не ми извади окото. Поне бяхме спрели.
Напипах ремъка на автомата, измъкнах оръжието изпод Анита и я избутах настрани. Тя изохка, но се помръдна. Изритах вратата и излязох навън. Стъпих накриво и паднах на земята. По-късно щях да се сетя, че тогава съм изгубил пистолета. По челото и устата ми имаше кръв. Изправих се бързо, подпрях се на калника и примижах нагоре към „пътя“. Другият пикап тъкмо спираше. Момчетата наскачаха и започнаха да ни търсят с прожектори.
— Братле, къде си? — прогърмя гласът на Спас.
Когато един от лъчите се насочи към нашия пикап, аз пратих кратък откос нагоре. Те се пръснаха и се прикриха. Прожекторите угаснаха. Отговориха ми с изстрел от карабина, който попадна в задницата на колата с ужасяващо дрънчене.