— Бързо, бързо, влизайте в гората! — извиках аз, гръмнах още два пъти и потърсих прикритие зад предницата на колата. Нов изстрел зад мен пръсна прозореца на шофьорската врата, почти съвпадайки с позицията ми допреди десет секунди.
Анита изпълзя от другата страна и задърпа момичето през прозореца. Юлия най-после се осъзна и ѝ помогна, като се промуши и падна отгоре ѝ. Още след първата стъпка изстена. Естествено, нали беше по чорапи. С обувки или не, трябваше да стигне до Бяла вода. Бях шофирал почти двадесет минути в правилната, мисля, посока. Селото ставаше все по-близо. Вещицата и лудите селяци щяха да ни помогнат, или поне искрено се надявах да го направят.
И така, съпроводени от непрестанния кънтеж на изстрели, ние се втурнахме през гората, в почти непрогледен мрак, някои от нас — само по чорапи или боси. Тичахме, падахме и ставахме. Едно подхлъзване на Анита ѝ спаси живота — роякът нажежени оловни оси мина над главата ѝ миг след като се просна по задник. Аз ту им помагах, ту стрелях назад, ту се опитвах да се ориентирам. Не се движех по пътя, по който бях дошъл, но в тъмното едва ли имаше значение. Тъкмо преди да се отчая, Юлия извика:
— Село!
Аз застанах до нея и проследих ръката ѝ — да, между дърветата се виждаха няколко светлини на не повече от два-три километра. Аз я тупнах по задника и ѝ рекох:
— Тръгвай, почти стигнахме!
Тя тръгна и след това изкрещя, както не бе крещяла с братята между краката си. Същевременно чух силно металическо изщракване. Юлия се строполи на земята и продължи да крещи.
— Какво ти става, за бога, ще ги насочиш право към нас! — извика Анита и клекна до нея. Аз се огледах за преследвачите, не видях прожекторите и също клекнах до девойката. Ръцете ми напипаха метална дъга, две метални дъги и железни зъби между тях. Лоша работа.
— По дяволите! — прошепнах. — Мечи капан.
— Можеш ли да я измъкнеш? — попита Анита, която бе затиснала с длан устата на момичето. Недалеч зад нас чух виковете на братята. Опипах капана и пробно разтворих челюстите. Юлия изписка през пръстите на другата жена.
— Нямам избор — казах. — Изправи я. Ще разтворя челюстите, но ти трябва да ѝ издърпаш крака.
Двамата помогнахме на Юлия да стане. Положението ѝ не бе никак добро. Железните зъби бяха разкъсали плътта и се бяха впили в костта. Ако не бъдеше настанена в най-скоро време в интензивно отделение, я чакаше загуба на крайника, а може би и по-лошо. Щеше да се наложи да я подкрепям по целия път, а това — да ни забави допълнително.
Хванах здраво челюстите и казах на жените:
— На три.
— Добре.
— Едно. Две…
Напънах мишци и разтворих желязната хватка.
— Тр…
Куршумът профуча покрай ухото ми и мина през ръката на Анита. Последва ново щракване и още по силен писък на Юлия. Проклех се, задето се бях стреснал и отново опипах раната. Момичето се свлече на земята, а Анита залегна до нея. Това, което прочетоха пръстите ми, ме ужаси. Чух стъпките, вече много ясно, как газят в шумата, трошат клонки и подритват камъчета. Братята бяха тук, на не повече от петдесет метра от нас.
Аз се наведох над Юлия, целунах я по челото и казах през сълзи:
— Съжалявам. Прости ми…
След това грабнах здравата ръка на Анита и я повлякох след мен в посока на светлините.
— Чакай, тя…
— Млъкни и тичай! — изкрещях аз и се опитах да не чувам хлиповете и риданията зад гърба ми. Само след миг се разнесоха победоносни викове. Усетих, че преследвачите са спрели.
— Благодаря ти, братко Трубадур! — долетя гласът на Спас. — Благодаря ти, че помисли за нас и ни остави поне една сестрица. Пак ще я обичаме и ще ѝ правим деца, нищо, че е без един крак! Тъкмо няма да ѝ хрумва да бяга!
— Какво?! — попита ме Анита.
— Млъкни, по дяволите! — процедих аз през зъби и я зашлевих. — Изтървах челюстите, разбираш ли? Когато те простреляха, се стреснах и изтървах проклетите челюсти! Костта ѝ просто се прекърши!
Анита се разрева, след това тръгна надолу по склона. Аз бързо я последвах. Братята напомниха за себе си с още един изстрел, който попадна близо до нас. Мамка му, бяха отлични стрелци.
Тичахме надолу. Тичахме нагоре. Падахме. Ставахме. Нямаше повече капани. На изток се появиха първите признаци за утро. Тичахме. Падахме. Ставахме. Стигнахме до светлините. Не беше село. Не знам дали все още ни гонеха. Нямаше повече изстрели. Бяха две хижи в подножието на голяма скала, покровителствено надвиснала над тях. Имаше хора. Стигнахме до светлините. Щом се развиках, излезе мъж с пушка и стар български камуфлаж. Аз хвърлих автомата и вдигнах ръце. Анита се просна на земята, опитвайки се да догони дъха си. Мъжът беше дъртичък. Горски. Извади мобилен телефон и се обади за помощ. Оглеждаше гората с вдигната пушка и стоеше извън светлините. Умен горски. Иззад втората хижа се появиха няколко души, мъже и жени. Май разпознах баба Тодорка. Да, и Камила бе сред тях, прелестна и грациозна, с голи крака, но завита в дебело яке. Те дойдоха при нас, наметнаха ме с шуба, наметнаха с нещо и Анита. Помогнаха ѝ да се изправи и да се приближи. От братята нямаше никаква следа.