— Нещо се обърка, драги, шаманът изчезна и аз останах сам. Оттогава насам се скитам, вече поне две години. Не чувствах нито глад, нито студ, само празнота. След първите няколко дни усетих, че нещо не е наред, че вече не съм в джунглите сред дружелюбните диваци. В началото ме беше страх, много ме беше страх, но оцелях. В мъглата ми се привиждаха сенки, но не успявах да доближа никоя от тях. Бях сам, ужасно сам и нямаше с кого да разменя една дума. На ръба на отчаянието, попаднах на Феликс. Той бе кацнал на едно дърво над мен, гледаше ме умно и сякаш искаше да ми каже нещо. Започнах да му говоря, да му разказвам за себе си, да общувам с него. Той ме следваше навсякъде. Гледаше ме разбиращо, кацаше на рамото ми, грачеше, все едно ми говори. Благодарение на него преборих самотата през тези две години… Не знам дали не са вече три! И ето че започнах да разбирам този свят. Забелязал ли си как имаш силата да го променяш? Дрехите ми винаги са като нови, почвата, по която ходя, винаги е мека, когато поискам, вятър разрошва косите ми, реша ли да пия — макар и да не ожаднявам — пред мен се появява поток. Единственото, което не успях да манипулирам, бе мъглата. Научих се да се движа — експериментирах. Достатъчно бе да си представя къде искам да отида и се озовавах там на мига! Видях Хималайските планини, водопада Анхел, норвежките фиорди! Не знам дали така изглеждат и в онзи свят, но тук, в моя, извикани от въображението ми, те бяха великолепни! И ето, че стигнах дотук. Представих си онези величави гъсти гори на Централна Европа, които никога не бях виждал. Германия, Унгария, Румъния… И се озовах там, разбирате ли! Разхождах се с дни, наслаждавах се на гората, изследвах живота из нея — цветя, пеперуди, птици, зайци, елени, всякакви гадинки! И тогава, най-неочаквано, срещнах жената. Тя беше гола, с дълги златисти коси и венец от цветя на челото. Покани ме, повика ме, аз бях омаян — за пръв път от години чувах човешка реч и то от устата на приказно красива дама по евино облекло! Бях примамен от нея като пеперуда към пламъка на свещта! Любихме се дълго и страстно, с дни, месеци и години! Аз нямах нужда от нищо друго, освен от нея! Но с времето човек забравя, забравя как е изглеждал водопадът Анхел, забравя как се изкачва на висок планински връх. Появи се нужда, сър Трубадур. Аз пожелах да си тръгна, като обещах, че ще се върна. Тогава видях друга страна на характера ѝ. Тя се разгневи, чертите ѝ се промениха, лицето ѝ стана зло, очите ѝ замятаха мълнии. Тя се изправи над мен, гола и страшна и изпищя пронизително. От гората ѝ отвърна чудовищен рев, който разтърси дърветата и камъните. Аз хукнах да бягам и не след дълго усетих, че ме преследват — дърветата зад мен стенеха, трошаха се клони, земята кънтеше. Аз панически се опитвах да избягам, да се преместя на друго място, но новопридобитата ми дарба сякаш бе изчезнала. Изведнъж преследвачът ме догони и зверски удар в гърба ме запрати долу. Преди да успея да се защитя, едно грамаданско копито се спусна над мен и строши единия ми крак. Изревах от болка, но какво е болката от един счупен крак, когато могат да бъдат два? С второ стъпкване съществото ме остави сакат, сър Трубадур, остави ме да лежа ето тук, където ме намирате.
— Що за създание бе това? — попитах го аз, вече доста притеснен.
— Не зная, сър, повече не го видях. Помня само копитата и може би рога — големи, разклонени рога като на елен. Гигантски лопатар? Може би. Тогава аз припаднах. Когато се свестих, тя отново дойде при мен, целува ме, прегръща ме и ми обеща, че повече никога няма да напусна гората ѝ. Оттогава насам е идвала десетки пъти. Сега като се замисля, май съм тук от близо четири години.
— Да, сър Оруел, най-вероятно — казах аз. — Помните ли през коя година пристигнахте в Конго?
— Разбира се, паметта ми е непокътната! — рече той. — Добре че онова чудовище не ме бе ударило в главата. Беше месец ноември, 1884 година! Тъкмо бяхме преживяли ужасното земетресение в Колчестър!
— Ами да, близо четири-пет години, откакто сте тук — излъгах аз. Можех ли да му кажа? А и да го сторех, какво щеше да се случи с него, да получи удар и да умре? Щеше да направи още една крачка към лудостта, ето какво. Горкият нещастник вече бе изстрадал достатъчно. Колко ли от тези сто и тридесет години бе прекарал в плен, осакатен? Наказание за кое, че е търсел познание?