Какво всъщност щях да направя, когато го откриех? „Здрасти Кемюел, кажи ми къде е бившето ти гадже, за да ми покаже вратата към Ада?“ Очаквах да срещна серафим, прекарал хилядолетия в самота и забвение. Дали нямаше да го заваря да спи в леден ковчег като Снежанка? Идея си нямах какво щях да заваря на върха на това стълбище и единственото действие от моя страна, за което се сещах, бе да му забия два ножа в сърцето.
Изкачвах бавно стълбите, пестях си дъха. Дъждът се изсипваше неуморно отгоре ми и накрая се отказах да му противодействам, само засилих плътността на наметалото и качулката си. Третата светкавица ме сва̀ри в края на стълбището, на площадка, широка близо десетина крачки. Стоях пред висока двукрила порта. Беше изработена от масивно дърво, обшита с ламарина и обкована с нитове, чиито глави бяха големи колкото юмрука ми. На всяко от крилата бе поставено желязно мандало с проста форма — дебела халка, която да издрънчи върху метална плоскост, а над тях бе закован по един железен кръст. Погледнах нагоре сградата се извисяваше в мрака над мен, а дъждовните капки се спускаха като студени игли в лицето ми. Е, каквото и да ме очакваше, то бе зад тези порти. Стиснах здраво халката и похлопах три пъти.
Десетина секунди по-късно едното крило се отвори навътре и спря, оставяйки ми място, колкото да премина. Пред мен изникна бледо светлооко лице, обрамчено от черни одежди.
— Всеки, потърсил утеха и забрава, е добре дошъл да прекрачи този праг! — рече мъжът и ме покани с жест да вляза. Реших засега да не му прерязвам гърлото; не ми приличаше особено на серафим.
Минах покрай него и се озовах под арката на портата, която бе дълбока около пет метра. От другата страна имаше още две крила, но широко отворени. Мъжът, който ме посрещна, бе по-нисък от мен, слаб, прегърбен, облечен в широкопол черен стихар. На главата си носеше черна скофия с пурпурен ръб, на врата му висеше масивен златен кръст на верижка, а от рамото му се спускаше черен орар, извезан по ръбовете със злато. Въпреки че изглеждаше по-млад от мен, той се подпираше на тънък жезъл с кръст накрая.
— Заповядай, чедо, в Последната обител! Аз съм архидякон Каленик, посрещам и настанявам новите братя в скромната ни общност.
Той тръгна напред и разбрах защо му е да се подпира — куцаше ужасно с левия крак. Аз го последвах и влязох в дразнещо бавното му темпо. Навсякъде горяха факли, които създаваха достатъчно видимост и дори ми бяха нужни няколко мига, за да адаптирам зрението си след мрака над езерото. Излязохме на просторен двор, затворен от всички страни със сгради на по няколко етажа. Бяха каменни, с докси, поддържани от редици колонади. Подът бе застлан със същите плочи, които бях видял отвън. Наоколо, на сушина под колонадите, се разхождаха десетки мъже в монашески одежди, сами или на групи, други бяха се скупчили по няколко и дискутираха нещо помежду си. Най-голямата сграда насреща ни се издигаше над останалите. Под покрива имаше кръгъл прозорец с диаметър към двадесет метра, представляващ цветен витраж. Картината изобразяваше крилато антропоморфно чудовище с бели криле и меч в едната ръка. Под него пламтяха огньовете на Ада, а над главата му блестяха бяло-златните облаци на Рая.
— Как е името ти, синко? — попита ме архидякон Каленик.
— Трубадур — рекох аз.
— Светско име си си взел.
— Само то ми остана. Другото е мъртво.
— Разбирам. Е, Трубадур, какви са греховете ти? Какво те води в Последната обител? — продължи да ме разпитва той, докато прекосявахме двора по дължина.
— Убивах, отче, после пак и пак, и пак — отвърнах му аз. — В началото мислех, че ще постигна нещо добро, после убивах, за да поправя грешката си, убивах, след това, защото се трупаха грешка след грешка, убивах, защото повече не можех да намеря друго решение, накрая убивах, защото животът за мен не струваше вече нищо. Постепенно забравих какъв съм бил, на какво са ме учили, забърках се с жени и от мен не остана нищо. Изгубих вярата си и останах без посока.
— Грешник си, чедо, като всички нас — въздъхна Каленик и посочи с плавен жест останалите. Това ме накара да се вгледам в лицата им и да се опитам да ги извадя от настоящия контекст. Имаше православни свещеници, католически свещеници, равини, ислямски духовници, будистки богослужители и всякакви други, които не можех да разпозная.
Те ме гледаха и виждаха един от тях. Не си бях измислил това, което казах преди миг на посрещача ми. В гърдите ми се бе натрупала неизмерима болка, с която не знаех как да се справя. Отхвърлих и убих собствения си баща. Защо? Заради жена. Избягах от собствения си дом. Защо? Пак заради жена. Харесвах ги, обичах ги, любих ги, грижих се за тях, спасявах ги и какво бях постигнал? Намирах се в несъществуваща земя, вероятно вече мъртъв в реалния свят, на път да се изправя срещу истински проклет серафим и пак — защо? Заради жена. Животът ми, като го погледнеш отстрани, се бе оказал еднообразен: жени и убийства, убийства и жени. Къде бе останала радостта, музиката, насладата от пътуванията, четенето на хубави книги? Опитвах се да извикам пред очите си моменти, в които наистина съм бил щастлив, но паметта така и не ми услужи. Жените в живота ми ме бяха правили щастлив, но за кратко — ту умираха, ту ме предаваха. Течението ме подхвърляше от една на друга, аз давах всичко от себе си и после ги губех по един или друг начин.