— Чедо Трубадур?
Усетих, че съм спрял да вървя и съм привлякъл погледите на всички наоколо. Разговорите бяха прекъснати, разхождащите се стояха на място. Поклатих глава, сякаш това щеше да намести хаоса вътре, и се извиних на Каленик, задето съм се разсеял.
— Отче Каленик — започнах аз, — кои са всички тези хора?
— Грешници, чедо Трубадур, грешници като теб — отговори ми той. — Търсили са бога си и не са го открили. Глух е бил за молитвите им, сляп е бил за службата им. Те сите са били низвергнати, задето са проявили воля; прокудени, защото са съгрешили; осъдени, задето не са се примирили. Последната обител, чедо Трубадур, е за онези, които приживе е трябвало да служат на една идея, но са я отхвърлили. Наричали ги грешници, еретици, престъпници; наричали ги зло. Ала кой смъртен може да определи злото? Една постъпка, набедена днес за зло, след петдесет години може да се превърне в проява на добродетел. Извън стените на този манастир ги чака наказание, което може би не са заслужили, но за онези, що го прилагат, това не ще има значение.
— Всички ли избират да прекарат тук вечността? — попитах аз.
Бяхме влезли в централната сграда. След семпло преддверие попаднахме в просторна зала с висок таван и дванадесет мощни колони, които да го подпират. На дължина помещението бе към триста крачки, на ширина — сто. В центъра имаше пътека, а отстрани бяха наредени дълги маси и пейки. По стените грееха стотици свещници, а от тавана се спускаха шест големи канделабри, всеки с по няколко ката и десетки свещи на кат.
По пейките бяха насядали разпръснато стотина мъже и се хранеха. Някои ни погледнаха бегло, но повечето бяха заети с чиниите си.
— Случва се някой брат да реши, че вечността е по-лоша алтернатива от заслуженото наказание и напуска Обителта — рече Каленик. — Но те са единици. Не мога да ги разбера, но не искам и да ги съдя. Присъщо на глупавите хора е да осъждат онова, що не разбират.
В дъното на залата имаше олтар — огромен и пищен, украсен с дърворезби, злато и сребро.
— Кой стои начело на Последната обител? — попитах аз.
— Нашият пастир, игуменът.
— Мога ли да говоря с него? — запитах аз отново.
— Не. Това е едно от правилата в Последната обител. Аз съм очите и ушите на игумена. Можеш да споделиш с мен всичко, което си копнял да му кажеш. Игуменът се е затворил зад олтара и не ще позволи никому другиму, освен мен, да общува с него. Моята висша отговорност е да преценявам кои слова могат да стигнат до ушите му и кои — не.
Каленик спря пред олтара и се прекръсти.
— Нали бяхте отхвърлени и неразбрани? Защо са нужни тогава кръстовете и ритуалите?
— Вярата е всичко, което някога сме имали, чедо Трубадур — рече ми архидяконът. — Може и да сме изгубили единството си с Бог, да сме се разколебали, но дребните действия, до болка познатите символи и спомените за онова, що сме били, запазват същността ни. Не е нужно да вярвам в Господ, чедо, достатъчно ми е да знам, че съществува. За мен това е като да вярваш във въздуха и водата — със и без вярата ти, те са си там. Ако престанеш да им се молиш и да вярваш в тях, те няма да изчезнат. Бог не е вярата, хората са вярата.
— Разбирам — промълвих аз.
— Не, не разбираш, на лицето ти е изписано! — въздъхна архидяконът. — Има време, чедо Трубадур, ще свикнеш и ще вникнеш. А защо ти е нужен игуменът?
— Търся един човек, отче Каленик, и подозирам, че игуменът би могъл да ми помогне. Налага ми се да се спусна в Ада и само една може да ми отвори вратите: Лемет.
Той извъртя глава и ме стрелна с поглед, но бързо се овладя.
— Това име… опасно е да се произнася — рече ми той.
— Защо?
— Чедо Трубадур, нашият игумен е много чувствителен към името, що ти така лекомислено изрече. Съветвам те да откриеш бързо своето място сред нас, да се смесиш с братята и да забравиш за това име.
— Съжалявам, отче Каленик — рекох аз. — Но съм дошъл да говоря с Кемюел, а не да търся забвение.