— Може би игуменът не иска да ти помогне. За него това е прекалено лично.
— По един или друг начин ще го накарам да ми разкрие къде е заточил Лемет. Изминах дълъг път дотук и няма да ме спре нечия „чувствителност“. За мен също е лично, вярвай ми — отвърнах аз.
Архидяконът ме изгледа от глава до пети, сякаш да ме прецени дали си струвам времето. Ъгълчетата на устните му увиснаха и той промълви:
— Добре тогава. Последвай ме в покоите на игумена.
Той заобиколи олтара, куцукайки, и аз го последвах. Там имаше арка без врата, която водеше в пълен мрак. В момента, в който гърбавият и куц архидякон пристъпи в тъмното, аз забих от горе на долу единия Близнак в гърба му, вдясно до гръбнака и с мигновен замах вкарах другия отдолу нагоре под лявата му мишница. Той ахна и се отпусна в ръцете ми. Придържайки го с кинжалите, аз го завлякох няколко стъпки напред в мрака и прошепнах в ухото му:
— Не ми губи времето, Кемюел. Кажи ми как да открия Лемет и ще те пощадя.
Той се опита да размърда ръце, а аз натиснах с остриетата и започнах да отделям мускулите от костите, а върховете раздираха органите му. Кемюеловата уста блъвна кръв, но не пусна и думичка да излезе. Аз рязко извадих кинжалите един след друг, извивайки ги в последния момент и го оставих да падне на студения под.
— Вратата на Ада е отворена за Лемет! Трябва да мина през тази врата, Кемюел — рекох аз. — Ориста ми ме очаква там! Кажи ми къде е изгората ти и ще те оставя на мира!
— Никога! — изрече той едва-едва. — Никой няма да я има, само аз!
Той протегна ръце и тръгна да пълзи по пода, оставяйки мазна червена следа.
— Задръж си я, глупако! — извиках подире му. — Искам само да знам как да премина през портите!
— Глупакът си ти! — процеди през зъби той. — Нищо не знаеш, чедо Трубадур!
Той успя да пропълзи няколко крачки. Не го последвах, все още бе в обсега ми. Дотук с великия паднал ангел. Гневът се изливаше вътре в мен, леденостуден и овладян, готов да го насоча към когото и да било. Край с игрите, Кемюел, край с цирка. На свирача с двата ножа му бе писнало.
— Лемет знае думите, но никога няма да ги сподели с теб, чедо. Няма какво да ѝ дадеш в замяна на този дар! — извика той със сетни сили. — Погрижил съм се! Тя е моя и няма да се отдаде на друг!
Той извърна глава към мен и ме погледна с бледосините си очи. Устата му бе цялата омазана с кръв, но той се усмихваше.
— Само моят взор може да открие двореца!
— Така да бъде — рекох аз, скочих върху му и прерязах гърлото му. Той замлъкна, последният шум, излязъл от него, бе тихата въздишка на струйката кръв, пръснала от прореза. Изправих се над него и го погледнах без капка съжаление: дребен, гърчав, куц — това ли бе останало от могъщия Кемюел? Очевидно цената на поражението, нанесено от събратята му, бе жестока. Къде си я скрил, паднали? Нима тази тайна бе по-ценна от живота ти?
Надявах се, че смъртта му ще свали заклинанието и току до манастира ще се появи дворецът, който търсех. Слабо се бях интересувал от митове и легенди, но обикновено смъртта на онзи, направил магията, я разваляше. Серафимът бе мъртъв, убит от простосмъртен, след хилядолетия криене от безсмъртните си врагове. Нима в това нямаше ирония?
Обърнах му гръб и застанах срещу олтара. Силата на традициите — за това бе говорил по-рано той. Квасим хляб (или не квасим, това бил въпросът), прекръстваме се и постим в неделя. Не защото имаме потребност, не защото знаем какво се крие зад този символизъм, а защото сме си създали навик. Навикът се е превърнал в потребност. Потребностите определят как живеем, към какво се стремим и кои сме ние. Поглеждам ръцете си, омърсени с кръвта на серафима. Навик ли беше това, да мия ръцете си в чужда кръв? Потребност ли? Ако погледнех сега назад, щях ли да видя алтернативни решения на това да режа гърла и стрелям в челото? Дали ако не му бях досаждал прекалено дълго, Кемюел нямаше да се съгласи да ми покаже къде е скрит проклетият дворец?
Гневът в мен бе замръзнал. Сърцето ми не биеше, приличаше на бучка лед. Яред, Ива, Ирина, Диана — те всички бяха виновни, за да стигна дотук, но отговорността бе изцяло моя. Аз ковах съдбата си сам. Прегазих труповете на всички, които някога бях обичал, за да стигна до Долната земя и да вкуся кръвта на уж безсмъртно същество. Тя бе още по лицето ми, на път да засъхне. Усещах я и по устните си. В пристъп на ядна безпомощност, забих зъби в устната си и ги облизах. Кръв и кръв заедно. Като огнено кълбо капките се търкулнаха в гърлото ми, попаднаха в стомаха и избухнаха в болезнена експлозия. Превих се надве, но не паднах. Устоях. Вдигнах десницата си пред очите и я разгледах, след това облизах пръстите, които бяха притискали кинжала в гърба на псевдо-архидякона. Адският огън отново лумна в устата ми, даде ново име на болката и разтопи ледения ми гняв.