Внезапно нещо ме удари в тила и аз се стреснах, но когато се обърнах, благодарих на щастливата си звезда — беше лодката. Прехвърлих се вътре и най-после си поех дъх.
— Нима си мислеше, че ще ти се размине? — долетя отново онзи глас, някъде отгоре.
В небето избухна огнена светлина, която ме заслепи. Когато отново можех да виждам нормално, боят беше приключил. Два серафима бяха сграбчили Кемюел в лапите си. Крилата му бяха изтръгнати до едно. Дясната му ръка висеше без китка. Долната му челюст частично бе изчезнала. Целият бе издран и окървавен.
От небето се спусна четвърти серафим и именно той осветяваше гледката с пламъците си. В сравнение с него Кемюел приличаше на дребен тийнейджър. Много бях доволен, че този последният не беше хлътнал по сукубата навремето. Той увисна над нас.
— Ледовете те криха няколко хилядолетия, Кемюел, и сигурно щяха да те крият още толкова — рече новодошлият с гръмовния си глас.
Падналият ме погледна с цялата злоба на света.
— Този е виновен, братко Серафиел. Искаше Лемет. Не можех да му я дам.
— Не си ми брат, Кемюел, ти си отстъпник — отвърна нареченият Серафиел, без дори да погледне към мен. — Приготви се да бъдеш наказан за деянията си!
Той вдигна ръка над главата си и тогава някой извика:
— Спри, не го унищожавай!
И четиримата се обърнаха като един към мен. Аз ли бях извикал?
— Моля те, не го унищожавай! — повторих аз, този път по-предпазливо.
Серафиел се усмихна кръвнишки и се приближи към мен.
— Ти, нищожно човече, за живота му ли молиш? — попита той.
— Не, само за едно око — отвърнах аз.
Те се спогледаха. Единият от държащите Кемюел сви рамене и Серафиел му кимна. Пленникът започна да се дърпа и да реве, но съвсем безкомпромисно два нокътя се забиха в очната му кухина и изтръгнаха лявото му око. Палачът го подхвърли към мен и аз го улових в шепи, преди да падне на мръсното дъно на лодката.
Серафиел отново вдигна ръка, когато аз си позволих отново да го прекъсна.
— Извинете… някъде в корема му си оставих и един нож…
Дали не си насилвах късмета?
— Яхоел! — извика главният. Онзи същият, който ме беше уредил с око, бръкна в раната на падналия, игнорирайки изцяло писъците му, напипа Близнака и го хвърли към мен. Острието се заби в пейката на милиметри от чатала ми. Схванах намека и без да си взема довиждане, помолих наум лодката да ме откара далеч от тази огнедишаща компания.
Когато ни деляха вече стотина метра, станах свидетел на екзекуцията на серафима Кемюел. Извършиха я лично тримата му братя Яхоел, Катерал и Серафиел. Макар и допреди минути да се бе опитвал да ме убие, аз се насилих да изпитам някаква жал към него. Уви, не успях. Сърцето ми бе от лед, кръвта ми — от огън. Аз бях гибел за мафиоти, нимфи, вещици, а напоследък — и серафими. Когато братята му го разкъсаха на парчета и ги изгориха с дъха си, аз изхвърлих Кемюел от ума си. Работата ми при него бе приключена.
Огледах окото, лежащо в дланта ми. Нямаше как да го използвам, без да е част от мен. Мисълта, какво трябва да си причиня, ме изпълваше с ужас, но вече бях стигнал твърде далеч. От Адските двери ме делеше само вагината на една забравена от боговете сукуба. Нямаше връщане назад. Вдигнах ръка към лицето си и забих пръсти в лявото си око. Болката надхвърли очакванията ми, но я изтърпях. Извадих окото си и за миг половината свят изчезна. Хванах внимателно окото на серафима, завъртях го с ретината навън и старателно го наместих в кървавата дупка. Сценаристите на „Спешно отделение“ щяха да ми се изсмеят, но това не бе високотехнологична зала за хирургия, а Долната земя. Нещата тук се случваха по друг начин.
Затворих клепачи и когато ги отворих, светът вече не бе същият. Окото на змея виждаше в тъмното. Беше малко странно, но щях да свикна. Обърнах се натам, където манастирът се извисяваше зад мен. Видях как потърсилите закрила пъплят из него. Прозрях в душите им. Разбрах защо се крият. И наредих на лодката да ме върне обратно.
Водата стигаше вече до началото на стълбището. Призовах дъжда и скрит под сиво-черната пелена, изкачих пътя на възмездието. Когато достигнах входа и минах под арката, затворих портите след себе си. Заповядах на металния обков да се спои и той го стори. Нямаше мърдане.
Те бяха разбрали, че техният благодетел е мъртъв. Лутаха се насам-натам или стояха безцелно един до друг, без да си продумат. Последната обител вече не предлагаше сигурност и серафимите нямаха нищо общо с това.
Погледнах първите двама, които ми се изпречиха, и прочетох какво им тежи. След това други, и други, и други. Тук нямаше еретици. Нямаше визионери. Нямаше бунтари. Но пък имаше изобилие от крадци, убийци и насилници. Един като тях им бе дал убежище, за да се чувства сред свои, за да вижда техните прегрешения и да забрави за своите. За да се слее и да си повтаря всеки ден, че има и по-лоши от него.