— Насам! — заповяда Кханел и ни поведе през арка вляво. Изкачихме се по дълго стълбище и попаднахме в нов коридор. От дясно имаше редица арки, всяка от които водеше към отделно малко помещение, а отляво — високи тесни прозорци, които гледаха към пропастта навън.
Кханел махна с ръка и въжето, което ни бе свързвало, стана на прах. Най-после всеки можеше да отпусне ръце покрай тялото или да масажира китките си.
— Отсега нататък сте гости на Кралицата на тъгата! Когато Нейно Величество е благоразположена, ще бъдете извикани, за да се представите в тронната ѝ зала. Дотогава сте свободни да се движите из двореца, но не и да го напускате! — извика той. — Опитате ли се, чака ви нещо по-лошо от смърт!
Двамата с боздуганлията ни оставиха и изчезнаха надолу по стълбите. Така, бях успял да вляза. Чекпойнт.
Най-после имах възможност да обърна повече внимание на хората, към които се бях присъединил така нахално.
Едната жена бе доста ниска и слаба, но се движеше грациозно и стойката ѝ бе като на котка — видимо ленива, но винаги готова да се разгъне като пружина. Бе доста приятна и в лице, с вързана на опашка черна коса, стигаща до под раменете, и зелени очи. Бе обута в черен клин и облечена с лилава тениска, а босите ѝ стъпала се отлепяха от мрамора, без да вдигат шум. Гърдите ѝ бяха малки, но изпъкваха под тясното трико. Не можех да определя с точност възрастта ѝ, но да речем — малко над тридесетте. Именно тя бе единствената, която бе забелязала присъединяването ми към групата им.
Другата жена бе доста по-висока, с широки рамене и голям бюст, видимо много по-млада. Косата ѝ бе тъмноруса и чуплива, спускаща се на гъсти къдрици към раменете ѝ. Няколко кичура все падаха отпред на лицето ѝ и тя или ги отместваше с ръка, или ги издухваше, свивайки плътните си устни. Носеше искрящо зелена вечерна рокля, която оставяше раменете ѝ голи. Ръцете ѝ бяха скрити в дълги до над лактите мрежести ръкавици, а когато ходеше, цепката на роклята ѝ разкриваше красив дълъг крак, обут в прозрачен чорап с жартиер и деликатна златиста обувка с тънък ток. Въжето видимо ѝ бе създало голямо неудобство въпреки ръкавиците, защото тя разтриваше китките си с болезнена гримаса.
Първият мъж ми приличаше на Дядо Коледа от рекламите на „Кока-Кола“: снежнобяла брада обграждаше румените му бузи, а тъмночервеното му вълнено палто се издуваше от кръгъл корем. Погледът му опипваше любопитно всичко около нас, а изражението на лицето му бе спокойно и одухотворено.
Следващият бе висок, около четиридесетгодишен, с мургав тен и гарвановочерни коси, които се спускаха около лицето му. Част от кичурите падаха пред очите му, но за разлика от блондинката, той не ги отстраняваше. Движенията му бяха плавни, лениви и премерени. От него лъхаше високомерие. Носеше дълъг кафяв жакет, панталон и риза със старовремска кройка, богато извезани със златни нишки.
Не знаех какво да кажа за третия. Беше отново по-висок от мен, но за разлика от предишния, тялото му бе отрупано с мускули и приличаше на канара. Кожата му бе смугла, а дългите до под раменете прави коси — черни. Предполагаема възраст — тридесет и няколко години. Носеше кожени панталони, мокасини и кожена риза с ресни. Можех да се закълна, че е северноамерикански индианец. Той стоеше с отпуснати рамене и гледаше в една точка, все едно бе изпаднал в транс.
Погледнах към последната персона в нашата скромна групичка. Да отгатна възрастта му при пръв поглед ми убягна — лицето му ми изглеждаше ту младо, ту натрупало житейски опит. Последно реших, че е по-млад от мен, но животът го е поочукал. Имаше подвижни воднисти сини очи и лунички. Върху русата му коса бе нахлупен каскет. Останалото му облекло се състоеше от развлачени вълнени панталони, бяла риза, разкопчана на гърдите, и тиранти. Обувки — естествено. Този човек оглеждаше всичко; претегляше, оценяваше ситуацията и работеше над промяна в нея — всичко това си личеше само по външния му вид. Безспорно ми изглеждаше като да е най-силният и най-оправният в групата.
— Как попадна сред нас? — попита ме той точно когато слабичката жена отваряше уста, за да направи същото.
— Името ми е Трубадур. Лутах се из мъглите сигурно с години — излъгах аз. — Вие бяхте първите хора, до които успях да се приближа. Тези странни мъже ме уплашиха, но въпреки това реших да рискувам, защото сте хора, а аз копнея за други хора!