Те се спогледаха — явно помежду им вече съществуваше познанство. Не знам дали лъжата ми ги бе убедила, но никой повече не ми зададе въпрос. Вместо това те споделиха историите си.
— Всеки от нас се луташе подобно на теб — рече високата жена, чието име се оказа Сабрина. Просто Сабрина, без фамилия. — Докато ловците не ни откриха.
— Всички сме мъртви, нали? — попитах аз.
Жената се усмихна тъжно и хвърли поглед на Дядо Коледа, който поклати глава. Повече потвърждение не ми трябваше.
— Доколкото успях да разбера от Кестейо, нашия индиански приятел, ние сме нещо като духове — рече старецът. — Души, които са отказали да изчезнат. Обречени сме да бродим из това Никъде…
— Докато не бъдем унищожени! — прекъсна го рязко русокосият младеж.
— Заловиха ме първа — продължи Сабрина. — Гавриха се с мен, после ме взеха с тях. Вървяхме сякаш безкрайно, докато изведнъж не се появи Тинкър — тя посочи с глава към младежа.
— Аз се сбих с тях, но бях бързо надвит. Един по един те заловиха Надя, Герго, Кестейо и Гримелоран, когото накратко наричам Грим — разказа младият Тинкър, поглеждайки последователно към дребничката жена, дядката, индианеца и високия мъж с мрачно изражение.
— Какви бяха тези същества? — попитах аз.
— Демони някакви — отговори ми Сабрина. — Не са хора, със сигурност. Страховити са.
— Защо ли ни доведоха тук? — включи се отново старецът.
— Споменаха някаква кралица… — обади се дребничката Надя.
— Кралицата на тъгата — допълних аз. — Господарката на този странен дворец. Споменаха, че всеки от вас има някакъв талант и че сте нейни гости.
Най-после дългучът с името Гримелоран, накратко Грим, се обади:
— Пфу, гости! Така ли се посрещат гости! Бил съм гост в много замъци, забавлявал съм много господарки!
Разговорът можеше да стане и по-интересен, но аз нямах време за тези хора. Целта ми бе да легна в ложето на Лемет — поне дотолкова бях разбрал от гневните викове на Кемюел, докато се опитваше да ме опече. Наличието на Кханел и компания бе изненада за мен, след като се предполагаше, че сукубата ще е затворена сама в двореца и умираща от скука, чакаща един безстрашен Трубадур да я задоволи. Вместо това бях попаднал в поредния цирк с изроди, в компанията на мъртви, но отказващи да го приемат, чудаци. Знаех как щеше да свърши тази история — щяхме да се подозираме един друг, да заговорничим, да не си помагаме, докато умираме един по един — поне на това ме бе научило холивудското кино. Аз обаче не се виждах в такава роля, затова прецених, че мога да зарежа останалите и да тръгна из огромното здание.
— Ще разгледам, докато измислите какво да правим — казах им аз и ги оставих. Наложи се да се обърна, защото долових стъпки подире си. Оказа се Надежда.
— Идвам с теб. Не бива да оставаме сами на това подозрително място — обясни присъствието си тя.
Първо реших да я изгоня, след това прецених, че едва ли ще успея. Пък и май имах нужда да поговоря с нормална жена, след като последните бяха вещица, пак вещица и нещо като вещица.
— Те май ти се вързаха — подхвърли тя, докато слизахме надолу по стълбите.
— Забелязвам, че се дистанцираш от групата — отвърнах аз.
— Естествено, защото аз не се хванах на глупавите ти обяснения! — усмихна се тя. — От сто крачки ти личи, че си различен. Всички ние се лутахме, преди да попаднем в лапите на ловците, докато ти се движеше целеустремено. Видях те как издебна онези същества и те усетих как се вмъкна в групата. Мога да кажа, Трубадур, че си дошъл тук с някаква цел.
Спрях и я погледнах. Усмихваше се лъчезарно, но очите ѝ ме гледаха, без да трепнат. Беше леко изпъчена, повдигнала гърдите си нагоре към мен. Едната ѝ ръка бе подпряна на кръста, с пръсти, свити в юмрук, а другата висеше свободно до тялото.
— Може и да си права. Ти да не си някакъв медиум? — попитах аз.
— Не. Занимавам се, т.е. занимавах се с танци, гимнастика и йога. Преподавах на уморени от живота служители и не реализирали се домакини. Преди това не бях предполагала колко много можеш да научиш само от изражението на човешкото лице. Докато се упражняват, хората са склонни да разголят живота си. А оставиш ли устата да говори, тотално ти падат в ръцете. Достатъчно е да бъдеш добър слушател и наблюдател, за да узнаеш всичко за тях.
— Щом си толкова добра, разкажи ми за останалите — предложих аз.
Отново бяхме в атриума. Край фонтана се мотаеше един страж — почти гол, само с бяла препаска около слабините. И меч, разбира се — огромен двурък меч, подпрян на рамото му. Сравнявайки Близнаците ми с оръжията на тези типове, започвах да се комплексирам.
— Танто за танто; ти ще ми разкажеш защо си тук.