Труден противник

Майк Лосън Труден противник Джо Демарко: #12

На всички, които се грижат за другите. През последните двайсетина години съпругата ми Гейл се грижеше за възрастна съседка, Бети Аш, която накрая почина на деветдесет и осем. И аз знам, че по света има много хора като моята съпруга, които просто винаги правят това, което трябва, за да помогнат — защото не си представят, че могат да вършат нещо друго, — така че им свалям шапка.

Пролог

Махоуни прекъсна връзката и се загледа през прозореца.

От апартамента му в комплекса „Уотъргейт“ се виждаха част от Кенеди Сентър, широката черна лента на река Потомак и светлините на Северна Вирджиния. Когато поглеждаше навън през деня, виждаше дори някои от белите камъни в Националното гробище „Арлингтън“, а от тази гледка, когато беше подпийнал порядъчно, очите му често се пълнеха със сълзи.

Тази вечер в очите му също имаше сълзи, но не защото се взираше в мястото, където бяха намерили своя вечен покой толкова много достойни американци. Очите му се бяха изпълнили със сълзи след разговора по телефона.

— Случило ли се е нещо, Джон? — попита го жена му. — Кой се обади?

Мери Пат беше забелязала, че разговорът го беше разстроил, но той не можеше да ѝ каже защо. По никакъв начин.

Махоуни избърса сълзите си с длан и най-сетне се обърна към нея, за да я погледне. Жена му стоеше на вратата на дневната по халат. Канеше се да си ляга, когато бе звъннал телефонът. Лицето ѝ беше почистено от грима и той си помисли: „Господи, колко стара изглежда“. Но от друга страна, ако Мери Пат — която за разлика от него не пиеше, не пушеше и спортуваше всеки ден — изглеждаше стара, той сигурно приличаше на жив мъртвец. И вероятно заради чутото по телефона Махоуни се замисли колко малко време оставаше и на двама им на тази безучастна планета.

— Трябва… — започна той. — Трябва да изляза за малко.

— По това време?

Наближаваше полунощ.

— Да, трябва да…

Той не довърши. Нямаше как да ѝ обясни, че стените го притискат от всички страни. Имаше нужда от въздух. Не можеше да диша. И се страхуваше, че може да избухне в сълзи — а след това нямаше да може да ѝ обясни защо се е разплакал.

Той се обърна към вратата и Мери Пат подхвърли:

— Надявам се, че не смяташ да ходиш някъде с колата. Не си във форма да шофираш.

Това сигурно отговаряше на истината. Махоуни беше започнал да пие веднага след като се прибра от работа, но той винаги пиеше, след като се прибере — а често пиеше и по време на работа. Беше алкохолик. Но не смяташе да шофира. Просто имаше нужда да остане сам.

— Не, няма да карам — отговори той. — Просто искам да изляза на чист въздух.

— Какво има, Джон?

— Утре ще ти кажа. Лягай си.

Щеше да се наложи да измисли нещо. Не знаеше какво; по-късно щеше да се занимава с това. Той отвори вратата, а жена му подвикна:

— Джон! Облечи си нещо. Ще замръзнеш така.

Тя имаше право. Беше март. В момента не валеше, но температурата беше около пет градуса, а той беше облечен само с панталона от костюма, с който беше ходил на работа, и бяла риза. Той грабна един шлифер от закачалката до вратата. Докато затваряше вратата след себе си, Мери Пат каза и още нещо, но думите ѝ не успяха да проникнат през мъглата, която се беше спуснала над мозъка му.

Джон Махоуни току-що беше научил по телефона, че синът му е бил убит — а жена му не знаеше, че той има син.

Махоуни излезе на улицата и закрачи към Мемориала на Линкълн, който беше на няколко километра оттам. Вятърът развяваше шлифера около краката му и го жилеше по лицето, но той не му обръщаше внимание.

Махоуни беше представителен, солиден мъж, широкоплещест и с масивен торс. Най-отличителните му черти бяха небесносините очи и гъстата снежнобяла коса. Преди да излезе пред телевизионните камери, винаги караше гримьорката да прикрива спуканите капиляри на носа му.

Понастоящем беше лидер на малцинството в Камарата на представителите на САЩ. Преди това повече от дванайсет години беше председател на Камарата, но изгуби този пост, когато Републиканската партия спечели мнозинство. Въпреки това си оставаше най-влиятелният член на Демократическата партия. По времето на аферата си с Кони Динунцио беше конгресмен едва от три години.

Както и той самият, Кони беше наедряла с годините, но когато се запозна с нея, тя беше… тя приличаше на София Лорен, по дяволите: с гъста тъмна коса, дълъг прав нос, плътни устни, тежък бюст и съвършено оформени крака. Беше абсолютно съкровище, а Махоуни не беше мъж, който успява да устои на изкушенията в живота. Кони не беше нито първата, нито последната жена, с която беше имал извънбрачна връзка — през годините беше имал много афери, — но тя беше единствената, която му беше родила дете. Кони Динунцио не беше дотолкова заклета католичка, за да не спи с женен мъж, но беше достатъчно непоклатима във вярата си, за да не иска да направи аборт.