Морис приключи с мартинито, пусна в чашата една лимонова кора и я постави пред едър мургав мъж с набола брада, който седеше в другия край на бара. Демарко забеляза, че мъжът донякъде прилича на Доминик, но от друга страна, много мъже приличаха на Доминик. Демарко веднага можеше да се сети за поне трима свои познати, които приличаха на Доминик.
Морис застана пред него и го попита:
— Какво ще обичате?
— Нищо — отговори Демарко и му показа значката и документите си. — Работя за прокурора на Манхатън. Трябва да говоря с теб за делото „Розентал“.
— Така ли? — каза Морис и очите му се разшириха.
Демарко предположи, че Морис го беше сметнал за служител на реда, а повечето хора се стряскат, когато някой служител на реда им каже, че трябва да говори с тях. Затова Демарко не се изненада от първоначалната реакция на бармана, но веднага се усъмни в него.
— Исках да те попитам дали някой е говорил с теб за показанията, които възнамеряваш да дадеш на делото „Розентал“. Имам предвид, някой друг освен полицаите и прокурора…
Демарко щеше да добави още нещо, но Морис веднага реагира:
— Не.
Ето това вече не беше както трябва. Морис трябваше да остане изненадан от този въпрос. Трябваше да каже нещо като: „Как така да е говорил с мен за показанията? Кой може да е говорил с мен? И защо да говори с мен?“. Трябваше да прояви любопитство, както беше направила Рейчъл Куин, но нямаше нищо подобно. Непосредствената му реакция беше да отрече — незабавно и кратко, — че някой изобщо е говорил с него.
— Сигурен ли си, Джак? Не си говорил с никого за това дело, така ли?
— Да — потвърди Морис. — Не съм казвал нищо на никого.
Демарко го изгледа продължително, като не криеше съмнението си.
— Ако някой се е опитал да те накара да промениш показанията си, Джак, а ти не ми казваш истината, това ще бъде доста сериозен проблем. Имам предвид, че ще загазиш. Ще загазиш сериозно, в смисъл че ще отидеш в затвора.
Морис видимо се засегна — или се престори на засегнат.
— Ей, защо да лъжа за такова нещо? Нали ти казвам, никой не е говорил с мен.
Демарко имаше намерение да му покаже снимката на Ела Филдс, както беше направил с Рейчъл Куин, но сега се отказа. Инстинктът му беше подсказал, че може да се довери на Рейчъл; сега същият инстинкт му подсказваше, че Морис го лъже.
— Добре — кимна Демарко, но не прикри скептицизма си. — Ако някой все пак говори с теб за това, трябва да ми се обадиш веднага.
Демарко остави визитната си картичка и барманът, след като се поколеба за момент, я взе и я прибра в джоба си.
— Да, естествено — каза той. — Ако няма нищо друго, трябва да видя дали онзи клиент не иска още едно питие.
— Къде е госпожица Толивър? — попита Демарко. — Трябва да говоря и с нея.
Морис завъртя глава, като се оглеждаше за Кейти.
— Трябва да е някъде тук. Може би е отишла до кухнята, за да донесе ордьоври за някоя от масите. А, да — ето я.
Демарко се обърна и видя една зашеметяваща млада жена с дълга тъмна коса и къса пола, която носеше няколко чинии. Занесе ги до една маса, на която седяха двама млади мъже. Те се опитаха да завържат разговор с нея и Кейти се усмихна и им отговори нещо, а те се засмяха. Тя знаеше, че бакшишите ѝ зависят от отношението към клиентите, и беше в неин интерес да флиртува с тях.
Когато се върна на бара, тя каза:
— Джак, две бири хайнекен за онези тъпаци.
Демарко се доближи.
— Госпожице Толивър, казвам се Демарко и водя разследване от името на прокурора на Манхатън. Трябва да говоря с вас за делото „Розентал“.
— Какво? — каза Кейти.
Точно както и Морис, тя също изглеждаше шокирана, дори още по-шокирана от бармана. Освен това изглеждаше… ами първата дума, която му хрумна, беше „гузна“.
— Може ли да седнем някъде да поговорим? — попита Демарко.
— Ами, да, сигурно, но може ли да излезем навън? — отговори Кейти. — Искам да изпуша една цигара.
— Разбира се — отговори Демарко, макар кракът толкова да го болеше, че предпочиташе да остане седнал.
Той изчака Кейти да каже на Морис да занесе бирите, после се наложи да изчака още малко, докато тя търсеше цигари и запалка в дамската си чанта. Докато ровеше вътре, тя се мръщеше, все едно се опитваше да измисли нещо.
Когато излязоха навън, тя запали ментово марлборо и издуха дима над главата на Демарко. На уличната светлина изглеждаше уморена и по-възрастна от двайсет и четирите си години. Демарко забеляза бръчките, които бяха започнали да се оформят от двете страни на устата ѝ: бръчки от напрежение, от разочарование, от онези, с които се сдобива една жена, когато все не ѝ върви. Представяше си как ще изглежда Кейти Толивър, когато навърши четирийсет години.