— За какво става дума? — попита го тя.
Демарко ѝ повтори същото, което беше казал на Морис, за да види дали и тя ще реагира по същия начин:
— Исках да те попитам дали някой е говорил с теб за показанията, които възнамеряваш да дадеш на делото „Розентал“. Имам предвид, някой друг освен прокурора и разследващите.
— Не разбирам — отговори Кейти. — Какво имаш предвид?
— Имам предвид точно това, което казах. Питал ли те е някой за показанията, които смяташ да дадеш на делото?
Вместо да отговори на въпроса му, тя попита:
— Защо някой да прави това?
— Моля те, просто ми отговори. Говорил ли е някой с теб?
Тя отново си дръпна от цигарата и извърна поглед, докато вдишваше дима. Точно това беше една от причините Демарко да не обича да разпитва пушачи. Докато пушеха, те можеха да отложат отговора, за да измислят някоя лъжа. Накрая Кейти заяви:
— Не, никой не е говорил с мен, само двете стари ченгета и онази тросната прокурорка.
— Сигурна ли си? — попита я той.
— Да, сигурна съм. Какво означава дали съм сигурна?
— Означава, че трябва да разбереш нещо. Ако ме лъжеш, може да си имаш сериозни неприятности. А ако излъжеш в съда… никога, при никакви обстоятелства не бива да си позволяваш да лъжесвидетелстваш.
Кейти поклати глава.
— Иска ми се да не бях тук, когато убиха онзи човек. Трябва да издържам детето си и не мога да си позволя да отсъствам от работа, за да свидетелствам на някакво дело. А сега и ти ме тормозиш.
— Не те тормозя, Кейти. Просто искам да се уверя, че разбираш колко е важно да ми кажеш истината.
— Аз вече ти казах истината. Сега може ли да се връщам?
Той отново си помисли да ѝ покаже снимката от международния паспорт на Ела Филдс и отново се отказа.
— Естествено.
Докато чакаше такси, той се обади на Джъстин и когато тя не вдигна, остави съобщение на гласовата ѝ поща:
— Мисля, че някой се е свързал с двама от свидетелите срещу Розентал, за да им повлияе.
Джъстин му се обади след двайсет минути. Първите ѝ думи бяха:
— Сигурен ли си?
— Дали съм сигурен? — отговори Демарко. — Не. Съдя по един твърде бърз отговор и по едно твърде бавно дръпване от цигарата.
— Какво? — не разбра Джъстин.
— Няма значение. Виж, почти съм сигурен, ако се съди по начина, по който се държеше барманът. Някой е говорил с него за показанията му. Не съм толкова сигурен за сервитьорката, но инстинктите ми подсказват, че някой може да е говорил и с нея.
— Гадост — изохка Джъстин. — Мислиш ли, че ще си променят показанията?
— Нямам представа, но няма да се изненадам, ако го направят.
И двамата замълчаха за момент, после Джъстин отсече:
— Е, аз трябва да се уверя в това. Не искам неприятни изненади по време на самото дело. Ще ги разпитам отново. И искам да присъстваш.
35
Когато Джак Морис разбра, че от прокуратурата ще го разпитват отново, той се обади на Ела.
— Какво да ѝ кажа? — попита Морис.
— Ще ти съобщя допълнително — отговори Ела.
После изпрати на Дейвид Слейд следното съобщение: „Да се срещнем там, където се срещнахме първия път, в 8. Пиши ми, като дойдеш, и аз ще ти кажа в коя стая съм“.
Отговорът на Слейд гласеше: „Крайно време беше, по дяволите“.
Слейд не беше доволен, защото след първата им среща няколко пъти беше настоявал да се видят отново и тя всеки път му беше отказвала с довода, че няма нужда.
Слейд почука на вратата на стаята на Ела в хотел „Мандарин Ориентал“ точно в осем вечерта. Беше облечен с тъмносин костюм и светлосиня риза, без вратовръзка. Ела трябваше да признае, че е хубав мъж. Преди тя да каже нещо, той избухна:
— Поведението ти е напълно неприемливо. Нямам никаква представа какво се случва със свидетелите и с какво се занимаваш. Не мога да подготвя защитата си, ако…
— Искаш ли нещо за пиене?
— Не, искам да разбера…
Той спря и си пое дъх, за да се успокои.
— Да, добре. Нямам нищо против да изпия един скоч.
Ела извади от минибара две бутилчици „Гленфидих“.