— Нека да говоря с Кармайн, госпожо Фратело. Той може да спечели много пари от този разговор.
Тереза Фратело помълча, но все пак му беше съпруга и майка на децата му, така че, ако наистина ставаше дума за нещо, от което нейният съпруг можеше да спечели, тя не можеше да позволи на ревността си да го провали.
— Задръж една минута — каза тя.
Едната минута се оказаха пет, но в крайна сметка Кармайн вдигна слушалката.
— Кой се обажда, да му го начукам?
Ела си спомни, че това бяха точните думи, с които ѝ беше вдигнал Данте Бело.
— Една жена, която е готова да ти плати двайсет бона, за да излъжеш нещо — отговори Ела.
— Какво?
— Седнала съм в едно кафене отсреща. Давам ти десет минути, за да дойдеш. Ако не си тук след десет минути, ще намеря някой друг гангстер, който да ми свърши работа.
— Двайсет бона? — попита Кармайн.
— Десет минути, после си тръгвам.
— Как да те позная?
— Червена коса — каза Ела.
Пет минути по-късно — достатъчно на Кармайн да навлече бял потник, долнище на анцуг и джапанки — той влезе в кафенето. На живо изглеждаше по-пълен, отколкото на снимките във вестниците. Тъмната му коса не беше сресана и не се беше бръснал от няколко дни; големият му корем опъваше потника, а по ръцете и раменете му имаше повече окосмяване, отколкото на някои човекоподобни маймуни.
Той веднага видя Ела. В кафенето освен нея имаше само трима души: хлапе, което цъкаше на айпада си, мъж на около осемдесет години, който четеше вестник „Таймс“, и момичето зад бара — беше на двайсет и няколко и сигурно имаше висше образование по нещо, което беше напълно безполезно, за да си намери работа.
Ела носеше дългата червена перука, с която беше проследила Джак Морис в Атлантик Сити, зелена тениска, опъната на бюста, тесни джинси и обувки на висок ток. Беше решила, че няма да навреди да съблазни Кармайн, когато говори с него. И когато той се приближи до масата ѝ, първите му думи бяха:
— Еха! Ти си страшно парче.
Ела разбираше, че Кармайн не е устроен много сложно; надяваше се само да е достатъчно схватлив, за да ѝ свърши работа.
— Седни — каза Ела.
— Първо да си взема едно кафе. Ще ме изчакаш ли, бейби?
Кармайн си взе кафе и седна срещу нея.
— Спомена нещо за двайсет бона — рече той.
— Познаваш ли Вини Каниля? — попита Ела, въпреки че вече знаеше отговора.
— Да, познавам го този дебел гъз. За него ли става дума?
— А един от неговите хора, Данте Бело?
— Да, познавам го и него, дребното лайно.
— Добре, Кармайн. Готова съм да ти платя двайсет хиляди долара, за да ми помогнеш да замеся Данте Бело в едно убийство, което не е извършил.
Кармайн се засмя.
— Шегуваш ли се?
— Съвсем не. Ще получиш призовка да свидетелстваш на дело по обвинение в убийство — срещу човек, който се казва Тоби Розентал. И ще кажеш в съда, че…
— Откъде да знам, че не си ченге и не носиш записващо устройство?
— Май няма откъде да знаеш, Кармайн. Освен това в днешно време не се прави така. Електронното оборудване е толкова усъвършенствано, че онзи дядо с вестника може да записва нашия разговор. Или да го записва копчето на джинсите ми. Защо просто не чуеш какво искам да ти кажа и сам не прецениш дали ченгетата изобщо биха си направили труда да организират подобно нещо, за да тикнат зад решетките долнопробен гангстер като теб?
— Ей! „Долнопробен“?! Да ти го начукам.
Ела бръкна в дамската си чанта и извади бял плик, пълен с банкноти по двайсет и сто долара. Отвори го и показа парите на Кармайн.
— В този плик има десет хиляди долара. Интересува ли те моето предложение?
— Може би. Кажи ми още.
— Както вече споменах, ще получиш призовка, за да свидетелстваш на делото срещу Тоби Розентал, който е обвинен в убийството на Доминик Динунцио. Ще кажеш в съда, че редовно ходиш в един бар, който се казва „Макгилс“ и се намира на…
— Никога не съм го чувал.
— Престани да ме прекъсваш, Кармайн; просто ме изслушай. Както вече ти казах, ти ще свидетелстваш, че непрекъснато ходиш в бар „Макгилс“. Освен това ще заявиш, че двамата с Вини Каниля отдавна имате проблем помежду си. Ще разкажеш и за онзи инцидент в Атлантик Сити, когато си се сбил с Вини и си му счупил носа.
— Откъде знаеш за това? — попита Кармайн.
— От вестниците. Ще кажеш, че Вини е заплашил да те убие.
— Вярно си е.
— И след това си забелязал, че Данте Бело те следи.
— Ако го бях забелязал да ме следи, щях да го смачкам като хлебарка.