— Но няма да кажеш така, Кармайн. Ще кажеш, че Данте те е следил — ще кажеш, че те е преследвал, — а ти знаеш, че той е зло човече, което работи за Вини…
— Е, това също е вярно.
— … и си чувал, че може би дори изпълнява мокри поръчки за Вини, така че си се страхувал да не те убие.
— Няма начин да кажа, че се страхувам от това джудже.
Ела поклати глава.
— Явно няма да ни е лесно.
— Какво искаш да кажеш?
— Няма значение. Между другото, какъв е проблемът между теб и Вини? Във вестниците не пишеше за това.
Кармайн отпи от кафето си, докато обмисляше как да отговори.
— Преди десет-петнайсет години и двамата с Вини работехме за Франк Витале. Франк вече не е между живите, но в крайна сметка барът му остана за Вини. Във всеки случай, веднъж арестуваха Вини за убийството на един тип от Джърси и изглеждаше, че ще го тикнат зад решетките за дълго време. Затова Вини каза на ченгетата, че аз съм убил някакъв друг тип в Ред Хук, докато двамата с Вини сме обирали склада му — макар че и двете… хм, твърдения бяха… хм, недоказуеми. Направо не можах да повярвам, че ми го причини. В крайна сметка никой от двамата не отиде в затвора, но шибаният Вини определено няма никаква заслуга за това.
— Искаше ли да отмъстиш на Вини, че се е опитал да те натопи?
— Аз бях готов да го убия, но Франк не ми разреши. А след това мина време и вече не си струваше, нали се сещаш? Но оттогава насам не сме работили заедно.
Ела помисли върху чутото и стигна до заключението, че тази история всъщност няма никакво значение — освен че представляваше доказателство за враждата между Вини и Кармайн.
— Добре — каза тя. — Има и още нещо.
Тя извади от джоба си гланцирана страница, която беше откъснала от каталога на универсалния магазин „Мейсис“, и я показа на Кармайн. Беше оградила една снимка на шлифер от марката „Лондон Фог“.
— Изпрати жена си в „Мейсис“ и я накарай да ти купи този шлифер. Точно този модел. Искам да го купи тя, а не ти и да плати в брой. След като го купи, нека го влачи по земята, да излее няколко питиета върху него и да го изпере пет-шест пъти. Нали разбираш, да направи каквото трябва, за да изглежда така, все едно го имаш от известно време. И, общо взето, това е. Всичко, което трябва да направиш, за да изкараш двайсет хиляди.
Кармайн се почеса по небръснатата буза, при което се чу звук като от едра пила по метална тръба.
— Да кажа, че съм имал проблем с Вини, че съм видял шибания Данте да ме следи, че ме е било страх да не ме убие и че имам шлифер. Това ли е? За двайсет бона?
— Аха — потвърди Ела. — Но ще преговорим показанията ти още няколко пъти, преди да се явиш в съда.
— И Данте ще отиде в затвора за убийство? — попита Кармайн.
— Съмнявам се — отговори Ела. — Ние — хората, за които работя — не се интересуваме какво ще стане с Данте. Ако го арестуват за убийство и го осъдят, няма проблеми, но целта ни е само да демонстрираме, че е възможно Данте да те е видял да влизаш в „Макгилс“ и да се е опитал да те убие. Разбираш ли?
— Не съвсем.
Ела въздъхна. Трябваше ли всичко да е толкова трудно?
— Както ти казах, ще говорим още няколко пъти преди процеса. И така, можеш ли да се сетиш за някаква причина често да ходиш в „Макгилс“?
— Не. Нали ти казах, че дори не знам къде се намира. Ако искам да изпия нещо, ходя на обичайните си места.
Ела извади една туристическа карта на Манхатън и му показа къде се намира „Макгилс“.
— Познаваш ли някого, който живее близо до този бар?
Кармайн присви очи срещу картата.
— Аха — каза той. — Имам братовчед, който живее на четири преки оттам.
— Близки ли сте?
— Той работи за мен. А майка му, леля Луси, живее на около две преки от него. А, да — има и един ресторант…
Кармайн забучи пръст в картата, за да ѝ покаже.
— Ето тук. Един-два пъти в годината ходим там с жена ми, защото тя познава собственичката. Били са заедно в гимназията.
Малкият остров Манхатън, помисли си Ела. Беше прекрасно.
После Кармайн изведнъж се ухили.
— А има и още един човек, който живее на няколко преки оттам.
— Кой? — попита Ела.
Кармайн изглеждаше така, все едно умираше от желание да ѝ каже.
— Приятелката ми.
— Това вече е идеално — каза Ела. — Ето и причината да ходиш в „Макгилс“. По няколко пъти в седмицата ходиш да се виждаш с приятелката си и минаваш през „Макгилс“ преди или след това.
— Не знам — каза Кармайн. — Тереза няма да се зарадва особено, ако се разприказвам за Надин. Имам предвид, че тя знае за приятелката ми, но чак да ѝ го навирам в носа…