— Нека ти напомня — прекъсна я Слейд, — че според условията на нашата договорка, вие ще получите втората половина от хонорара си едва след като съм убеден, че сте ми осигурили ефективна защита. Е, аз не съм убеден в това.
Ела се беше надявала да не се стигне дотук, но просто нямаше начин Слейд, или по-скоро Хенри Розентал, да не ѝ плати втория милион. Беше положила твърде много усилия и беше осигурила блестяща защита на Слейд. Всеки студент по право първа година щеше да се справи със задачата да създаде основателно съмнение за вината на Тоби Розентал.
— Не, Дейвид, ти ще ми платиш. От самото начало ти казах, че двамата с моя партньор не сме хора, които ще приемат да се отметнеш. Колкото до онези, които са готови да свидетелстват в полза на Тоби, винаги мога да ги накарам да си променят решението.
Слейд не отговори, просто я изгледа. Изражението му подсказваше, че е свикнал да получава онова, което иска, и не обича да го заплашват.
Ами да се оправя. Ела си тръгна и го остави да се цупи в хотелската стая.
Жалко. Когато беше поискала да се срещнат, в действителност бе очаквала нещо повече.
39
Демарко се събуди с желанието да ритне нещо. Трябваше му някакво доказателство, че Ела Филдс е в Ню Йорк и се е свързала със свидетелите. Ако успееше да открие такова, Джъстин може би щеше да се сдобие със съдебната заповед, която му трябваше, за да получи информация от телефонните компании и банките на свидетелите. Той се обади на Сара, за да провери дали е научила нещо от фирмите за недвижими имоти. Не можеше да измисли какво друго да направи.
— Съжалявам — каза Сара.
Демарко се отби в една евтина закусвалня до хотела си и разлисти вестника, който някой беше оставил на съседната маса. Една от статиите на първа страница, на която бяха отредили почти толкова място, колкото на последните новини от Близкия изток, беше за някакъв известен киноактьор, който се беше самоубил. Беше красавец, само на трийсет години, и изкарваше по четири-пет милиона на филм, но въпреки това се беше самоубил. За какво можеше да е депресиран? Съобщаваше се, че се е самоубил в дома на приятелката си — невероятно красива актриса, която живееше в Малибу.
В този момент Демарко изведнъж се сети за нещо.
Защо Бил Кантуел беше починал в Санта Барбара, щата Калифорния? Кантуел беше живял навсякъде из страната. Беше отраснал в Колорадо, беше работил за кратко като адвокат в Сан Антонио, беше се оженил на Хаваите и беше живял в поне шест различни града, за които знаеше Демарко. Тогава защо беше починал в Санта Барбара? Демарко отново се обади на Сара и я накара да се опита да разбере какво толкова специално има в Санта Барбара.
— Майка му живее там — каза му Сара след четирийсет и пет минути.
— Майка му?
— Аха. Може би тя ще знае къде е Ела Филдс. Имам предвид, ако Кантуел е бил женен за Филдс, когато е починал…
— Изпрати ми всичко, което си открила за майката на Кантуел, и ми резервирай полет до Калифорния. И ми напомни да кажа на Джъстин да ти вдигне заплатата.
— Аз съм стажантка, забрави ли? Как може да ми увеличи заплатата?
— Добре тогава, ще измисля нещо друго, което да ти даде.
Майката на Бил Кантуел, Джанет Кърнс, живееше в страхотна къща в испански стил в Санта Барбара, обградена с висока стена с розова декоративна мазилка, с изглед към Тихия океан и островите Ченъл. Преди да отиде при Джанет, Демарко беше научил, че единият ѝ съпруг беше починал, а тя се беше развела със следващите трима. Кърнс беше фамилното име на четвъртия. Беше към седемдесетгодишна, стройна и в добра форма. Демарко не знаеше каква част от външния ѝ вид се дължи на добри гени и грижа за здравето и доколко трябваше да благодари на някой козметичен хирург от Калифорния, но във всеки случай, Джанет Кърнс изглеждаше чудесно.
Когато тя го попита какво иска, той се усмихна подкупващо.
— Госпожо Кърнс, казвам се Демарко. Водя разследване от името на прокурора на Манхатън и трябва да ви попитам…
— Манхатън?
— Да, госпожо — отговори Демарко, после ѝ показа документите си. — Моята шефка ме изпрати тук да ви задам няколко въпроса за вашия син, така че…
— Синът ми е мъртъв.
От начина, по който го каза, Демарко разбра, че тази мисъл е болезнена за нея и винаги ще си остане такава.
— Разбирам, госпожо Кърнс, и съжалявам за смъртта му, но…
— Не искам съжаление.
— Добре — каза Демарко.