Джим Кели беше полицейският комисар, който оглавяваше Бюрото за борба с тероризма.
— … е истинска примадона и дружи с шефовете на ФБР и ЦРУ, така че през половината от времето се държи така, все едно дори не работи за Ню Йорк. Просто искам да кажа, че ако прокурорът се обади на Кели и поиска от него да използва охранителните си камери, за да издирва Филдс, Кели ще му отговори да ходи да се гръмне и може би ще има пълното право. Все пак Тоби Розентал е убил един човек, Джо. „Пръстенът“ се използва, за да се попречи на разни фанатици да убият хиляди хора.
Демарко помълча малко, после каза:
— Е, аз познавам един човек, който може да говори с Кели.
— Имаш предвид Махоуни?
— Точно така. Махоуни може да го заплаши, че ще ореже федералния бюджет за борбата с тероризма, и Кели ще му обърне внимание.
Демарко се обади на Махоуни и му обясни как стояха нещата: беше открил една жена на име Ела Филдс, която според него със сигурност беше оказала влияние на двама от тримата оставащи свидетели по делото „Розентал“.
— Единственият начин да открия тази жена, за който се сещам, е „Стоманеният пръстен“. Ако не я открия, убиецът на Доминик има много добри шансове да се измъкне безнаказано. Ще можеш ли да натиснеш онзи задник, началника на „Пръстена“, за да го накараш да ми помогне?
На следващия ден Махоуни му се обади.
— Кели се съгласи. Трябва да дадеш снимката на Филдс на някакъв тип, който се казва Димитри. Той работи в техническия отдел на Кели.
Димитри?
— Благодаря ти, шефе — ухили се Демарко.
Демарко се срещна с Димитри в един бар, недалече от Бродуей, където едно мартини струваше петнайсет долара. Мъжът приличаше на гангстер: с лице като на невестулка, зализана коса и втален костюм от лъскава материя. Освен това говореше с руски акцент. Демарко знаеше, че от Русия пристигат много математици и компютърни специалисти. Когато не се занимаваха с хакерски престъпления в родината си, ги изпращаха да работят на Уолстрийт като финансови анализатори и служители под прикритие в технологични компании. Но Демарко изобщо не се интересуваше дали Димитри е руски шпионин, който е успял да се инфилтрира в органите на реда в Ню Йорк. Интересуваше го единствено това дали Димитри ще успее да докаже, че Ела Филдс е в града.
Демарко даде на Димитри снимката от международния ѝ паспорт и три дни по-късно двамата отново се срещнаха в същия бар, където Димитри му даде друга нейна снимка. На нея ясно се виждаше как тя стои недалече от сградата, където работеше Рейчъл Куин.
На снимката от охранителната камера Филдс беше облечена с шорти, тениска и маратонки. Не носеше никаква дегизировка. Беше впечатляваща жена; имаше забележителни крака.
Демарко се обади на Джъстин.
— Мога да докажа, че Филдс е в Ню Йорк. Разполагам с нейна снимка, на която тя стои пред сградата, където работи Рейчъл Куин. Изглежда така, все едно чака Куин да излезе от сградата. Мислиш ли, че вече можем да се сдобием с някоя и друга съдебна заповед?
На следващия ден Демарко и Джъстин Портър, която изглеждаше изтощена както обикновено, вече бяха в кабинета на съдия Уолтър Хоугланд. Той беше на седемдесет и четири години, беше висок метър и деветдесет и три и беше слаб като вейка. Сигурно тежеше по-малко от седемдесет килограма. Вместо нос имаше кокоши клюн, а шестте кичура жълтеникава бяла коса беше зализал настрани върху черепа си, нашарен с петна. За Хоугланд беше добре известно, че винаги носи автоматичен пистолет .32 калибър под съдийската си роба; никога не беше вадил пистолета, но тайно се надяваше някой ден да му се удаде възможност.
Прокурорите обожаваха Хоугланд; съдийската колегия не споделяше чувствата им. Присъдите, издавани от него, бяха обжалвани повече от на всеки друг съдия по наказателни дела в Манхатън и неговите колеги искаха да го разкарат. Проблемът с Уолтър Хоугланд беше, че просто му беше писнало престъпниците да се измъкват безнаказано, след като според него със сигурност бяха нарушили закона. Веднъж, след като беше обърнал няколко питиета повече, отколкото трябва, той беше казал на един репортер, че системата на правосъдието ще бъде обречена на провал дотогава, докато зависи от решението на дванайсет идиоти, които трябва да определят дали подсъдимият е виновен или не.
Когато Хоугланд беше убеден, че един човек е виновен — независимо какво казваха проклетите съдебни заседатели, — той не правеше никакво усилие да прикрива истинските си чувства и отхвърляше почти всяко възражение и предложение на адвокатите. Освен това имаше склонност да съветва съдебните заседатели по такъв начин, че почти със сигурност да достигнат до решение за осъдителна присъда. На този етап от живота си Хоугланд вече не се интересуваше дали присъдите му ще бъдат обжалвани. Идеята му беше, че ако някой звяр отново бъде пуснат на свобода, за да тормози хората, това няма да е по негова вина, защото е направил всичко по силите си, за да го тикне зад решетките.