Бил винаги се беше отнасял с небрежност — с неразумна небрежност, поне според Ела — към предохранителните мерки по отношение на самоличността си. Смяташе, че ако някой ден го заловят, това ще стане, след като свидетел, когото уж е привлякъл на своя страна, се обърне срещу него, така че ченгетата ще го причакат на следващата им среща и ще го арестуват. И тогава нямаше да има никакво значение на името на кого е издаден документът за самоличност, който носи в джоба си. Не обръщаше особено внимание и на мерките за безопасност по отношение на телефона.
Но Бил все пак правеше нещо, което Ела оценяваше по достойнство: полагаше всички възможни усилия да я предпази, като се стараеше да не създава никаква финансова връзка между нея и собствените си действия. Когато вземаше къща под наем, го правеше единствено на собствено име. Всяка година подаваше данъчна декларация на базата на измислената заплата, която твърдеше, че получава като консултант. И винаги я подаваше самостоятелно; след като се ожениха, не поиска от Ела да смени фамилията си. Ела беше вписана като съсобственик на всичките му банкови сметки, но единствено Бил превеждаше пари в тях. Целта му беше да се увери, че Ела няма да влезе в затвора за укриване на данъци, финансова измама или някакво друго подобно престъпление. И когато Ела започна да работи с него, едно от първите неща, които направи Бил — по нейно настояване, — беше да ѝ осигури желязна фалшива самоличност.
Бил познаваше един тип в Сан Антонио, който се прехранваше от фалшифициране на документи за нелегални имигранти от Мексико. Човекът не се стараеше толкова, когато се отнасяше за тях, но даде всичко от себе си за Ела. Истинската Каръл Оуен беше на възрастта на Ела, беше избягала от дома си в Ел Пасо на четиринайсет години и беше изчезнала безследно. Най-вероятно беше загинала някъде. След това беше починала и майка ѝ — от наркотици, и Каръл така и не беше обявена за мъртва. Човекът от Сан Антонио се беше сдобил с номера на социалната осигуровка и акта за раждане на Оуен, а след това беше използвал тези документи, за да издаде на Ела международен паспорт, шофьорска книжка и кредитни карти. Имаше дори карта от Съюза на автомобилистите, ако колата ѝ се повреди по пътя.
Когато Ела беше на работа и трябваше да докаже самоличността си с някакъв документ — например когато вземаше кола под наем, — тя използваше самоличността на Оуен. Единствените случаи, в които използваше истинската си самоличност, беше, когато пътуваше за удоволствие с Бил и двамата правеха заедно напълно законни неща, например да пътуват с някой круизен кораб. Но дори в тези случаи Бил плащаше за всичко, като използваше собствените си кредитни карти.
Всичко това означаваше, че ако Ела допуснеше някаква грешка, органите на реда може би щяха да открият, че жена на име Каръл Оуен притиска свидетелите, но Ела Филдс все пак щеше да бъде в състояние да се качи на самолета и да изчезне, като използва собственото си име. Но сега този проклет Демарко по някакъв начин беше научил, че тя е била омъжена за Бил — сигурно беше открил в архивите брачното им свидетелство. А след това — и точно тук нещата ставаха необясними — беше достигнал до заключението, че тя е в Ню Йорк и е замесена в делото „Розентал“. Как се беше стигнало дотам, по дяволите?
Ела внимаваше особено много по отношение на мобилните телефони, с които лесно можеше да бъде открит и проследен всеки. Притежаваше един телефон на името на Каръл Оуен, който използваше за разговори с Джордж Чавес, и даваше номера му, когато вземаше апартамент под наем или резервираше самолетен билет. Но за всичко останало използваше предплатени мобилни телефони и когато беше пристигнала в Ню Йорк, една от първите ѝ задачи беше да си купи няколко апарата с предплатени карти; използваше различен телефон за Слейд, всеки от свидетелите, Къртис и Кармайн Фратело.
Не виждаше никакъв начин Демарко да разбере за Кармайн или Къртис, но ако той се сдобиеше със съдебна заповед, така че да провери телефоните на свидетелите, щеше да открие, че те бяха общували с някого и този човек беше използвал предплатена нерегистрирана карта. А ако попиташе свидетелите кой им се е обаждал, какво можеха да му разкажат? Другият проблем — по-големият проблем — беше, че ако служителите на реда откриеха номерата на телефоните, от които се беше обаждала на свидетелите, можеха да ги използват, за да я намерят.
Трябваше да се отърве от всичките тях. Освен това трябваше да разбере дали Демарко беше разпитвал сервитьорката и бармана за нея. Затова им се обади и побесня, когато разбра, че Демарко наистина вече беше говорил с тях и ги беше попитал дали някой се е опитвал да ги накара да променят свидетелските си показания. И двамата обясниха, че са го излъгали и са му казали, че никой не е говорил с тях. Е, поне това беше добре.