После тя се обади на Къртис, техника от поддръжката в дома за възрастни хора, където живееше Естер Бърман, и го попита дали някакво ченге на име Демарко го е разпитвало за нея. Така разбра, че Демарко беше показал снимката ѝ на Къртис.
— Какво?! — изкрещя тя.
— На снимката беше с къса руса коса — обясни Къртис. — Не беше същата като тази, с която съм те виждал, но аз те познах.
— Какво му каза? — попита Ела.
— Казах му, че никога не съм те виждал. Но той обиколи целия дом и показа снимката ти на всички. Не знам дали някой от тях не е заявил, че те е виждал там.
— Защо не ми се обади, когато той те попита за мен, по дяволите? — попита го Ела.
— Не знам какво е станало с Естер, но знам, че аз не съм направил нищо незаконно. Просто не искам да се забърквам повече, нали разбираш?
Гадното копеле! Значи Демарко не просто знаеше името ѝ, а разполагаше и с нейна снимка. Ако барманът признаеше, че тя му е платила, или ако сервитьорката кажеше, че Ела я е принудила да промени свидетелските си показания, всичко отиваше по дяволите.
Трябваше веднага да изчезне от Ню Йорк. Началото на делото беше след две седмици, нямаше какво повече да организира. Всички свидетели и Кармайн Фратело бяха подготвени за предстоящите си показания, а Слейд беше разгърнал своята защитна стратегия, която щеше да посочи Данте Бело като действителния извършител на убийството. Както вече беше казала на Слейд, независимо дали това му харесваше или не, тя нямаше да направи нищо повече с Рейчъл Куин. В този смисъл работата ѝ в Ню Йорк беше свършена, така че нямаше никаква причина да се задържа повече в града, освен за да се увери, че Слейд наистина ще ѝ плати дължимия милион.
Тя се зае да потърси чук в апартамента, но напразно; докторът, от когото го беше наела, очевидно не беше имал нужда от подобен инструмент. Затова Ела взе един месингов свещник, постла дебела хавлиена кърпа на паркета и се зае да разбива всичките си мобилни телефони на парчета, включително и телефона на името на Каръл Оуен. Не мислеше, че е възможно Демарко да знае за Каръл Оуен, но не искаше да поема никакви рискове. И както беше разтревожена, си го изкара на апаратчетата, така че навсякъде из апартамента се разхвърчаха пластмасови отломки. Имаше късмет, че някое парче не ѝ се заби в окото — да не говорим за това, че докторът нямаше да се зарадва, когато видеше в какво състояние е месинговият му свещник.
После тя излезе от апартамента и изхвърли останките в няколко различни контейнера за боклук, в случай че по тях все още беше останала някаква работеща електронна част, на която не беше успяла да види сметката. След това се отби в един магазин и си купи още три телефона, така че да разполага с чисти, непроследими устройства, които да използва оттук нататък.
Върна се в апартамента и понечи да влезе в спалнята, за да си събере багажа, но видя отражението си в едно огледало и спря. Косата ѝ стърчеше във всички посоки. А очите ѝ? Все едно бяха на някакво диво животно, уловено в капан.
Тя спря пред огледалото, взря се в себе си и каза:
— Ела Сю? Стегни се, да ти го начукам.
После седна на леглото и се запита: какво точно знае Демарко?
Знаеше, че е била омъжена за Бил. Но какво от това? Бракът с Бил не беше престъпление, а тя се съмняваше Демарко да успее да докаже, че тя е работила заедно с Бил. Освен това знаеше как изглеждаше тя, но пак: какво от това? Ако успееше да докаже, че тя е оказала натиск на свидетелите по делото „Розентал“, щеше да има основания да я арестува — но единственият начин да го докаже беше Джак, Кейти или Едмундо да се разприказват, а тя беше сигурна, че точно тези тримата няма да го направят, след като вече бяха взели пари от нея.
Не биваше да изпуска от поглед цялостната картина, а цялостната картина показваше, че тя иска да продължава да се занимава с тази работа, докато не спечели достатъчно пари, за да се оттегли спокойно. Естествено, винаги можеше да направи онова, което беше планирала от самото начало — да се омъжи за някой богаташ; знаеше, че е достатъчно привлекателна, за да си намери такъв. Но тя харесваше работата си. Обичаше предизвикателствата и възможността да живее така, както иска, без да се налага да прави компромиси в името на това някакъв мъж да се чувства щастлив. И с работата по делото „Розентал“ — по-заплетено от всяко друго, по което бяха работили заедно с Бил в миналото — вече беше доказала, че е в състояние да се справя сама. След като Дейвид Слейд спечелеше делото, той определено щеше да я препоръча на други адвокати, а Джордж Чавес щеше да използва нейния успех, за да привлече нови клиенти.