Съдебните заповеди, за които двамата с Джъстин бяха положили толкова много усилия, се оказаха напълно безполезни.
Той се обади на Джъстин, за да я информира как стоят нещата, и се впусна в продължителна гневна тирада. Не можеше да открие Филдс. Не можеше да докаже, че тя е извършила престъпление. Не можеше да докаже, че е оказала натиск върху свидетелите, нито че е накарала Едмундо Ортис да изчезне, нито че се е опитала да убие Естер Бърман. През цялото време, докато крещеше, Джъстин се опитваше да го прекъсне, за да му каже нещо. Най-сетне Демарко изохка:
— И така, сега не знам какво да правя, мамка му.
Джъстин му отговори:
— Ако млъкнеш за две секунди и ме оставиш да кажа нещо, имам една добра новина за теб.
44
Делото срещу Тоби Розентал трябваше да започне след една седмица и съдия Мартинес извика Джъстин Портър и Дейвид Слейд на среща, за да го обсъдят предварително. Мартинес просто искаше да придобие някаква представа колко ще продължи съдебният процес. Причината за това бяха плановете му да излезе в отпуск веднага след края на делото и желанието му да си направи резервации, но не го сподели с юристите.
Когато Мартинес попита Портър колко свидетели възнамерява да призове, Слейд не внимаваше особено. Вместо това си мислеше за дъщеря си, която наскоро беше навършила тринайсет години. Преди това неговото момиче беше ангелче, радостта на живота му. Истинско съкровище. Но в момента, в който навърши тринайсет години, изведнъж се преобрази в някаква намусена, враждебно настроена глупачка, която не правеше нищо друго, освен да си пише съобщения с приятелките си.
Снощи на вечеря тя обяви, че ще си направи татуировка в долната част на гърба, точно над цепката на задника. Татуировката беше някакъв китайски йероглиф, който означаваше „съдба“ или „орис“, или някаква подобна простотия. Когато жена му възрази срещу тази идея, дъщеря му отговори, че има право да прави каквото си иска със собственото си тяло, като нарече майка си „маниачка, която иска да контролира всичко в живота ѝ“. Оттам нататък разговорът продължи все по-зле. Затова, когато Портър започна да изброява свидетелите си, Слейд не внимаваше особено, най-вече защото вече знаеше кои ще бъдат те.
Щяха да привикат разследващите полицаи Когхил и Дент — може би само единия от тях, а може би и двамата. Те щяха да разкажат как са установили самоличността на Тоби и какво е станало на очната ставка. Слейд подозираше, че Портър ще използва свидетелските им показания като възможност да покаже на съдебните заседатели снимки на Доминик Динунцио: седнал до масата, където е бил застрелян, с прогизнала от кръв риза и полузатворени очи, съвсем убедително мъртъв. И Слейд нямаше да възрази срещу бруталните снимки, защото искаше съдебните заседатели да видят с очите си как е изглеждал Динунцио, така че по-късно да може да ги доведе до заключението, че Данте Бело го е сбъркал с Кармайн Фратело.
След това щяха да привикат един криминалист, който да потвърди, че присъствието на Тоби в бара се доказва от отпечатъците му по чашата, и Слейд с готовност щеше да приеме това заключение. На свой ред Слейд щеше да попита криминалиста дали колегите му са открили някакви веществени доказателства, че Тоби Розентал е застрелял Доминик, и криминалистът щеше да отговори отрицателно.
А след това Портър щеше да призове свидетелите на убийството.
— Колко свидетели възнамеряваш да извикаш? — попита съдия Мартинес.
— Четирима, господин съдия — отговори Портър.
Какво?, помисли си Слейд. Четирима ли каза?
— Извинявам се — намеси се той. — Не чух както трябва. Четирима свидетели ли каза, че ще призовеш?
— Да — отвърна Портър с лека усмивка. — Ще призова бармана, Джак Морис; сервитьорката, Кейти Толивър; и една клиентка, която е била в бара по време на убийството, Рейчъл Куин.
Портър направи театрална пауза, преди да добави:
— Както и един помощник-сервитьор на име Едмундо Ортис.
Слейд не можеше да повярва на ушите си.
— Бях останал с впечатлението, че господин Ортис няма да успее да се яви в съда, за да свидетелства — каза той.
— Защо си останал с това впечатление? — попита го Портър.
— Не знам — отвърна Слейд, като си мислеше нещо друго.
Ето какво си мислеше: „Какво става тук, да му го начукам?“.
Все още зашеметен от новината, която беше научил току-що, Слейд заяви на съдията, че защитата му до голяма степен ще се основава на кръстосания разпит на свидетелите. Освен това щеше да призове един професор по право, преподавател от Колумбийския университет, който да разкаже за няколко случая, в които подсъдимите са били осъждани несправедливо на базата на грешни свидетелски показания, както и един инженер, който с помощта на видеоклип щеше да демонстрира как заради осветлението в бар „Макгилс“ е било почти невъзможно да се установи със сигурност самоличността на Тоби Розентал. Накрая Слейд заключи: