— Или ако Ортис се притесни, че може да влезе в затвора, защото е приел подкупа, и вече не знае какво да направи. Може отново да избяга. Затова не искам да правим нищо, което може да го накара да промени решението си и да не свидетелства срещу Розентал.
— Добре, разбирам те — каза Демарко. — Но все пак смятам, че аз трябва да го посрещна на летището. Колкото се може по-малко хора трябва да знаят къде е той, преди да започне делото. Не бива да поемаме риска Филдс да го открие и да му направи нещо.
— Да, добре — съгласи се Джъстин и му каза кога и къде ще пристигне самолетът на Ортис.
На Демарко никак не му беше приятно да лъже Джъстин — добре де, може би не чак никак, — но всъщност се канеше да разпита Едмундо Ортис. Искаше да разбере какво беше направила Филдс. Искаше да се сдобие с доказателство, че Филдс беше направила нещо. И ако успееше да убеди Ортис да свидетелства срещу Филдс, щеше да намери начин да я открие и да направи така, че да я арестуват за манипулиране на свидетели. Вече мислеше за нея като за някакъв митичен противник, подобен на белия кит от „Моби Дик“. Беше твърдо решен да забие харпуна си в нея.
Демарко посрещна Едмундо Ортис в залата за получаване на багажа на „Джей Еф Кей“. Ортис беше може би метър и шейсет и пет, с посивяла тъмна коса и гъсти прошарени мустаци. Приличаше на някой от онези дребни мъже, които могат да вдигнат от лежанка собственото си тегло, умножено по три. През целия си живот Едмундо Ортис не беше правил нищо друго, освен да се труди здраво.
Демарко му обясни, че работи за прокуратурата, и от името на Ню Йорк му благодари, че се е върнал, за да свидетелства на делото „Розентал“.
— Просто изпълнявам дълга си — каза Едмундо, но не звучеше горд от това.
Звучеше по-скоро притеснен и може би малко гузен.
Демарко му обясни, че ще го заведе в един хотел и Едмундо ще остане там до началото на делото. Каза му, че преди това прокурорът ще се срещне с него, за да преговорят свидетелските му показания, но иначе може просто да си почива.
— Представи си, че това е ваканция — каза му Демарко. — Поръчвай си храна от румсървис, гледай телевизия, плувай в басейна. Но не бива да напускаш хотела. Разбираш ли?
Докато излизаха от летището, Демарко небрежно го попита:
— С какво се занимаваше в Аляска?
Полетът на Едмундо беше пристигнал от Анкъридж.
— Работех като готвач на един риболовен кораб. Когато хвърлихме котва в Анкъридж, аз се обадих на госпожата и казах, че ще ми трябва самолетен билет, ако трябва да свидетелствам.
— Риболовен кораб. Еха. Чувал съм, че понякога тази работа е доста опасна. Имам предвид, ако има буря или нещо подобно.
— Не беше толкова зле, поне този сезон. Работата ми харесва.
— Как започна да работиш там?
Едмундо се поколеба, преди да отговори.
— Един приятел ми каза. Подадох молба.
В главата на Демарко светна червена лампичка. Лъжа!
Докато пътуваха с таксито, Демарко не го попита нищо друго. Когато пристигнаха в хотела, Едмундо имаше резервирана стая на името на „Мануел Ривера“, точно както му беше обяснила Джъстин, и престоят му щеше да бъде платен с една от служебните кредитни карти. Стаята му беше съвсем обикновена: с двойно легло, без изглед, без минибар, с малък телевизор. Демарко се надяваше, че Ортис няма да се побърка от скука.
— Добре — каза Демарко. — Сега трябва да те попитам нещо и искам да ми отговориш честно.
Той извади снимка на Ела Филдс от вътрешния джоб на сакото си и попита:
— Тази жена ли те накара да заминеш от Ню Йорк, за да не свидетелстваш на делото „Розентал“?
Едмундо разглежда снимката много дълго време — време, от което най-вероятно имаше нужда, за да измисли какво да отговори.
— Не — каза той. — За пръв път я виждам.
Лъжа! Демарко продължи да го притиска следващите десет минути, като му обясняваше колко е хубаво, че е решил да свидетелства, но че е важно и да се разбере дали някой не манипулира свидетелите. Не го заплашваше и не се отнасяше с него като с престъпник; просто не спираше да повтаря колко е важно да постъпи правилно — точно толкова, колкото е важно да каже истината на делото. Подчерта колко се възхищава на Ортис, че е прекъснал работата си, пристигнал е чак от Аляска и е готов да се яви в съда, но и че трябва да каже дали жената на снимката го е накарала да замине.
Не успя да го накара да се огъне. Едмундо не го поглеждаше в очите; просто клатеше глава и тихо повтаряше:
— Не, не, не съм говорил с нея.
Накрая Демарко се отказа. Още веднъж му напомни, че не бива да излиза от хотела до началото на делото, и този път Едмундо го попита защо.