— Предположих. И съм готова да ти платя пет, за да го организираш. Но всичко трябва да бъде готово до довечера.
— Тогава по-добре да побързам — каза Кармайн. — Ще трябва да се обадя на няколко души.
Ела извади един от новите си предплатени телефони от дамската си чанта.
— Използвай този. Не се обаждай от твоя.
— Добре. Ще се свържа с теб след един-два часа. Но не се сърди, ако не успея да го организирам толкова бързо…
Кармайн замълча, защото колелцата в малкия му мозък очевидно вече се въртяха.
— Познавам един човек от Ямайка… Както и да е, на какъв номер да те търся?
Ела му продиктува номера, а след това му подаде петте хиляди долара.
Кармайн се изправи от мястото си и се засмя.
— Никога нямаше да предположа, че ще стигнем дотук, когато те видях за пръв път. Ти си опасна мадама.
48
Демарко чакаше пред сградата, където работеше Рейчъл Куин. Беше облечен спортно — с джинси, избеляла синя риза с къси ръкави и маратонки. Освен това носеше тъмни очила и тъмносиня бейзболна шапка. Не се беше опитал да се дегизира; просто си беше сложил удобни дрехи. Доколкото знаеше, Ела Филдс нямаше представа за него и за външността му, но ако Рейчъл го видеше, тя сигурно щеше да го разпознае заради проклетия бастун. И тогава щеше да се наложи да обяснява защо я следи, а той не искаше да го прави. Не му се щеше да ѝ казва, че се тревожи Ела Филдс да не се опита да я убие.
Рейчъл излезе от сградата в шест и четирийсет и пет вечерта. Беше с елегантен тъмносин костюм с пола, която стигаше точно над коленете ѝ. Изглеждаше делово, но едновременно с това и секси. Успя да си хване такси на улицата само след пет минути.
Сега Демарко трябваше да побърза на свой ред. За щастие, той забеляза един надут финансист от Уолстрийт, който точно се канеше да се качи в таксито си. Беше с костюм за три хиляди долара и не спираше да дърдори по мобилния си телефон, застанал до отворената задна врата, така че Демарко успя да го избута оттам. Вдигна срещу него служебната си карта с печата на прокуратурата и извика:
— Полиция. Това такси ми трябва.
— Ей! — каза финансистът. — Не можеш да…
Демарко затръшна вратата и нареди на шофьора:
— Карай след онова такси, което потегли току-що. Бързо!
Рейчъл пристигна пред дома си и си поговори малко с портиера, преди да влезе. Демарко плати на своя шофьор и зае позиция на улицата, на половин пряка от входа ѝ. Нямаше къде другаде да отиде; наоколо не се виждаха никакви барове, кафенета или ресторанти.
Запита се колко дълго ще се наложи да стои тук. Рейчъл сигурно нямаше да излиза повече, но въпреки това трябваше да изчака поне докато се стъмни — може би до девет и половина или десет. Демарко отбеляза, че беше приятна вечер за разходка, и си помисли: „Господи, дано да не обича да тича за здраве“. Ако Рейчъл излезеше да тича, той нямаше да успее да я следва със същото темпо.
Демарко се запита какво ще прави, ако види Филдс. Щеше да се наложи да я спре. Не можеше да я остави да почука на вратата и да застреля Рейчъл, когато тя отвори. Щеше да я претърси, независимо дали е съгласна или не, и ако имаше пистолет, можеше да я задържи и да се обади в полицията. Ако пистолетът не беше регистриран или ако тя нямаше разрешително да го носи, можеше да я арестуват, така че може би нямаше да се налага да се тревожи повече за нея до началото на процеса.
Ако Рейчъл излезеше от сградата, той щеше да се обади в полицията и да тръгне след нея, докато не дойдат служителите на реда. Ако Филдс не се опиташе да я доближи, сигурно нямаше да направи нищо повече. За втори път Демарко си помисли, че нямаше да е лошо да имаше някакво оръжие.
Но той не видя Ела Филдс. В седем и половина вечерта по улицата имаше много хора — някои бързаха да се приберат от работа, други разхождаха кучетата си, виждаха се и домашни помощници, които се влачеха уморени към дома си след цял ден на служба при кралските особи от Манхатън. Но той не видя нито една висока разкошна блондинка с къса коса.
А след това забеляза една кола, паркирана на половин пряка разстояние от него. Зад волана седеше жена, но колата беше твърде далече, за да различи чертите на лицето ѝ. Успя да види само дълга червена коса и тъмни очила. От мястото можеше да се наблюдава входът на Рейчъл.
Минаха десет минути, а тя все още беше там. Може би просто чакаше някого, но Демарко все пак реши да я погледне по-отблизо.
Ела се взираше във входа и почти не обърна внимание на мъжа с бастуна, който крачеше по тротоара към нейната кола. После се сети: „Бастун! Мамка му, дали това не е Демарко?“. След като Джанет ѝ беше казала името му, тя се беше опитала да потърси негова снимка в интернет, но „Джо Демарко“ беше твърде често срещано име. Този мъж обаче отговаряше на общото описание, което ѝ беше дала Джанет — и основното беше бастунът. Дали наистина беше Демарко и дали беше дошъл заради нея?