Но след това мъжът премина с накуцване покрай нея, без дори да погледне към колата ѝ. Ела го проследи с поглед в огледалото, докато се отдалечаваше надолу по улицата и завиваше зад ъгъла.
Слава богу.
Когато Демарко стигна на около двайсет метра от паркираната кола, той си помисли: „Тя е! Това е Филдс!“. Беше с червена коса до раменете — вероятно перука — и големи тъмни очила, които закриваха голяма част от лицето ѝ, но беше тя. Нямаше никакво съмнение. Демарко не забави ход и не погледна към нея; просто продължи и подмина колата. Но междувременно успя да запомни регистрационния номер на автомобила.
Стигна до края на пряката, зави зад ъгъла и веднага записа номера в телефона си, за да не го забрави.
После се обади на Джъстин. Тя не вдигна. По дяволите! Демарко ѝ остави съобщение на гласовата поща:
— Ела Филдс чака в една кола пред апартамента на Куин. Трябва ми полицай, веднага.
Ела се усмихна. Рейчъл Куин току-що беше излязла от входа на сградата си. Беше с бяла блуза без ръкави, шорти и маратонки. Водеше на каишка тъпото си кученце.
Ела погледна в огледалото и не видя мъжа с бастуна. Добре.
Когато Рейчъл пое към любимата си сладкарница за сладолед, Ела запали двигателя.
Демарко надникна зад ъгъла, след като се обади на Джъстин, и видя Рейчъл да излиза. Водеше на каишка малко кученце.
О, мамка му!
Тя пое на север. Той хвърли поглед към колата, в която седеше Ела Филдс, и бързо закрачи, за да настигне Рейчъл. В същия миг колата потегли.
Демарко се затича, като стискаше бастуна си в ръка. Трябваше да настигне Рейчъл, преди Филдс да се опита да ѝ направи нещо. Канеше се да извика на Рейчъл, но Филдс мина покрай нея, без дори да намали скоростта. Демарко спря и се наведе. Десният му крак гореше. Страхуваше се, че Филдс ще извади пистолет и ще застреля Рейчъл, но тя просто продължи по улицата и скоро се изгуби от поглед.
Демарко отново се обади на Джъстин. Трябваше му полицай. Филдс може би все още беше някъде наблизо. Джъстин отново не вдигна. Той изпрати съобщение: „Обади ми се!“.
Демарко пое след Рейчъл. Тя вървеше бавно — нали разхождаше кучето си — и в крайна сметка той успя да я настигне. Между другото си помисли, че дамата изглежда страхотно по шорти.
Нямаше представа, че тя има куче, но беше готов да се обзаложи, че Филдс знае. Знаеше и че Рейчъл ще изведе домашния си любимец на разходка, както всяка вечер. Но защо Ела беше потеглила веднага щом Рейчъл беше излязла от входа?
Филдс като нищо можеше да я е изпреварила, за да спре на някое друго място, откъдето да я застреля по-лесно. Или я чакаше на някое кръстовище, където да я блъсне с колата си, макар че трябваше да е напълно побъркана, за да се опита да я убие по този начин на оживената улица, на която всички минувачи щяха да имат мобилни телефони с видеокамери.
Демарко не видя и следа от сивата тойота, която караше Филдс. Може би тя просто си беше тръгнала, но тогава защо беше чакала пред входа на Рейчъл?
Докато крачеше бързо, а скапаният му крак не спираше да го боли, Демарко се поколеба дали да не обясни на Рейчъл какво става, но се отказа. Нямаше смисъл да я плаши, а от утре, ако Джъстин удържеше на думата си, вече щяха да я охраняват въоръжени служители на реда.
Демарко се запита колко далече ще отиде Рейчъл — надяваше се, че не много — и му се прииска тя да върви по-бавно. Освен това му се искаше Джъстин да му върне обаждането. Един невъоръжен човек с контузен крак не е най-добрият бодигард, когото можеш да си представиш.
След километър и половина Рейчъл влезе в една сладкарница за сладолед, а Демарко беше на трийсет метра след нея.
По-малко от три секунди след като тя влезе в сладкарницата, се отвори вратата на една кола. Беше паркирана точно пред входа на заведението.
Демарко не видя дали това беше същата сива кола, която караше Филдс, и причината да не го забележи беше фактът, че цялото му внимание беше погълнато от шофьора, който излезе. Беше висока стройна жена и държеше пистолет отстрани до бедрото си, но той не успя да види лицето ѝ, защото жената беше с черна плетена маска.