В заключение, господин съдия, въпреки твърденията на госпожа Портър в обратния смисъл обвинението срещу моя клиент не притежава нужната тежест. Моят клиент няма никакво намерение да се укрива от правосъдието, неговото уважавано семейство няма никакво намерение да му оказва съдействие за бягство от закона и той е съгласен да предаде международния си паспорт, да носи джипиес устройство и да изпълни всички останали изисквания на закона, за да бъде осигурено неговото присъствие в юрисдикцията на този съд. И един последен аргумент, господин съдия. Обвинението срещу моя клиент е за непредумишлено убийство, но ако той наистина беше извършил това престъпление, по-адекватното обвинение срещу него щеше да бъде за убийство в състояние на афект — а както знаете, на обвинените за това престъпление изключително рядко се отказва възможността да излязат под гаранция. Всички знаем колко е натоварен графикът на съда, а не е справедливо моят клиент да бъде принуден да прекара месеци в ареста, преди да започне делото срещу него.
Портър отново понечи да възрази нещо, но Мартинес вдигна ръка, за да им покаже, че вече е чул достатъчно, а после сведе очи, като че ли искаше да провери нещо в документите пред себе си. В действителност той четеше току-що получен на мобилния си телефон есемес — беше от жена му, която му напомняше да не закъснява, защото ще имат гости за вечеря.
— Съдът определя гаранция от един милион долара — каза Мартинес.
На излизане от съдебната зала Слейд спря да поговори с Хенри и Мириам.
— Кога ще можем да се съберем, за да обсъдим защитата на Тоби? — попита веднага Хенри.
— Не по-рано от няколко дни. Трябва да…
— Ако имаш някакви по-важни приоритети от делото срещу Тоби, трябва да ми кажеш веднага, Дейвид.
— Нямам по-важни приоритети, Хенри. Тоби е единственият ми приоритет. Но първо трябва да обсъдя случая с някого и може да се наложи да пътувам, за да се срещна с него.
— С кого?
— Няма да ти кажа, защото не мога. Но веднага след като разговарям с този човек, ще се срещнем. Обещавам ти.
Той се обърна към Мириам Розентал.
— Преди да се разделим, трябва да ви напомня още нещо, за да съм сигурен, че сте ме разбрали както трябва. При никакви обстоятелства не бива да разговаряте с никого за онова, което ви е разказал Тоби в нощта, когато беше арестуван.
И двамата кимнаха — изражението на Хенри беше мрачно, а в очите на Мириам напираха сълзи.
Слейд беше особено притеснен за майката и не ѝ го спести.
— Това наистина е важно, Мириам. Знам, че в момента изпитваш болка и сигурно ти се иска да поговориш с някого — с някоя приятелка, със сестра си, с равина си. Но не бива. В никакъв случай не бива да го правиш. Ако го направиш, ще съсипеш живота на Тоби.
Не беше честно да го каже — все пак Тоби сам си беше съсипал живота, — но той искаше да бъде сигурен, че тя го е разбрала както трябва.
— Разбираш ли, Мириам?
Тя понечи да отговори, но започна да хлипа, така че Слейд се обърна към съпруга ѝ.
— Трябва да се погрижиш, Хенри.
5
Джъстин Портър натъпка документите по делото „Розентал“ в чантата си, която приличаше по-скоро на малките куфари за ръчен багаж, които се носят в самолетите — с дълга дръжка и колелца, защото тя винаги работеше по десетина дела едновременно и тичаше от една съдебна зала към следващата. Току-що беше затворила ципа, когато чу непознат глас:
— Може ли да поговорим за момент?
Тя вдигна поглед и видя широкоплещест мускулест мъж. Беше по-млад от нея и изглеждаше добре: с гъста тъмна коса, сини очи, прав нос и широка квадратна брадичка с трапчинка по средата. Беше с патерици, но тя не забеляза гипс на краката или нещо подобно. За какво ли бяха?