— А вие сте? — попита го тя.
— Казвам се Джо Демарко. Доминик Динунцио ми беше братовчед. Всъщност не точно братовчед, но нещо подобно.
— Как така нещо подобно?
— Майката на Доминик ми е кръстница. Винаги съм я наричал „леля Кони“. А Доминик ѝ беше син, така че винаги съм го смятал за нещо като братовчед.
О, мамка му, помисли си Джъстин. Вече беше разговаряла с Кони Динунцио — след като дамата ѝ се беше обадила по телефона, за да я заплашва. Всеки човек с някакви познания за политиката в щата Ню Йорк беше наясно, че Динунцио е сериозен играч от Олбъни. Колкото до заплахата, точните думи на Кони бяха, че ако убиецът на нейния син получи нещо по-малко от максимална присъда строг затвор, тя ще направи всичко по силите си, за да уволнят Джъстин. При обичайни обстоятелства Джъстин нямаше да търпи това, но този път се беше овладяла, защото си даваше сметка, че разговаря с майка в траур. А сега при нея лично беше дошъл мъж, който беше нещо като братовчед на Доминик, и тя предполагаше, че причината за посещението му е същата: да ѝ напомни да направи всичко по силите си, така че Тоби Розентал от заможното бяло семейство да не се измъкне през някаква вратичка в системата на правосъдието.
— Вижте — сви рамене Джъстин. — Чакат ме в следващата съдебна зала. Съжалявам за братовчед ви и както вече казах на леля ви, ще се погрижа убиецът да отиде в затвора. Обвинението срещу него е силно и аз няма да го изпусна. Обещавам.
— Радвам се да го чуя — отговори Демарко, — но трябва да знаете и още нещо. Аз представлявам Джон Махоуни.
— Джон Махоуни? — повтори Портър. — Кой Джон Махоуни?
— Онзи, който е лидер на малцинството в Камарата на представителите на САЩ. Махоуни е близък приятел на Кони Динунцио и аз исках да ви кажа, че…
Джъстин започна да се ядосва — този тип беше дошъл специално да ѝ съобщи, че неговият шеф, политик от тежка категория от Вашингтон, ще се занимава с нейния случай. Тя го прекъсна:
— Как каза, че ти е името?
— Демарко. Джо Демарко.
Той изпълни малък цирков номер на патериците си, за да си извади портфейла и да ѝ подаде визитната си картичка. На нея пишеше Джоузеф Демарко и имаше телефонен номер с код 202 — Вашингтон, окръг Колумбия, — но нямаше нито професионална длъжност, нито нещо друго.
Демарко продължи:
— Опитвах се да ви кажа, че Джон Махоуни е човек с много сериозно влияние и изпитва дълбок и личен интерес към този случай. Така че просто исках да ви предложа да ми се обадите, ако имате нужда от нещо — каквото и да е. Става ли?
— Ами благодаря — каза Джъстин. — Но можеш да предадеш на конгресмен Махоуни, че всичко е под контрол. А сега трябва да тръгвам.
Демарко се обърна, за да излезе от съдебната зала, и закачи масата на защитата с едната патерица. Олюля се, но все пак не падна. Скапани патерици. Нямаше търпение да се отърве от тях, но дотогава имаше още няколко месеца.
Той се зачуди колко добра беше тази Портър. Не беше успял да я проучи, преди да влезе в съдебната зала. Общо взето, беше успял само да провери името ѝ в търсачката на телефона си, откъдето беше разбрал, че е прокурор вече повече от двайсет години. А тя изглеждаше над петдесет — по-възрастна от почти всички държавни обвинители в Ню Йорк, които познаваше — и това му изглеждаше проблематично. Да започнеш работа като прокурор, след като завършиш право, не е толкова лоша идея, но заплатата не е особено впечатляваща, особено в сравнение с жизнения стандарт в Ню Йорк, и повечето прокурори продължават кариерното си развитие на друго място, ако притежават някакви качества. От друга страна, при наличието на петима свидетели делото „Розентал“ изглеждаше елементарно, така че Портър сигурно щеше да се справи с лекота с него.
Демарко ѝ беше казал истината, че Махоуни изпитва дълбок и личен интерес към този случай, но в действителност не разбираше какви са отношенията между Махоуни и леля Кони. Знаеше само, че Кони го държи с нещо — което не беше особено изненадващо, като се имаше предвид характерът на Махоуни. Кони го познаваше още от ранните дни на кариерата му като конгресмен и когато Демарко започна да си търси работа, след като завърши право, и не можа да си намери нищо по специалността, тя се обади на Махоуни и го принуди да вземе Джо на работа. Когато той я попита защо Махоуни се е съгласил да го назначи, Кони просто му каза: „Миличък, аз съм го стиснала за големите топки. Той ще прави това, което му кажа“.
След като вече беше работил за Махоуни в продължение на няколко години и го бе опознал по-добре, Демарко можеше да предположи, че неговият шеф е направил някаква мръсотия и Кони е разбрала за нея. Но каквото и да беше станало, тя наистина упражняваше власт над Махоуни, а Демарко ѝ беше благодарен. Макар че колкото по-дълго работеше за него, толкова по-малко благодарен се чувстваше.