Колкото до Доминик Динунцио, Демарко всъщност не го беше познавал толкова добре. Доминик беше с пет години по-голям от него и Демарко го беше виждал само когато Кони идваше на гости на майка му в Куинс от Олбъни, където живееше сега. Въпреки това Демарко винаги го беше харесвал и се чувстваше ужасно от факта, че е бил убит. Но най-вече му беше жал за Кони и за жената на Доминик, която беше виждал само няколко пъти, както и за трите им деца.
Демарко излезе от съдебната зала, седна в коридора и се обади на Махоуни. Докладва му, че процесът срещу убиеца на Доминик би трябвало да върви гладко, като се има предвид какво беше чул на заседанието току-що. Освен това му съобщи, че все още не е насрочена дата за погребението, защото патологът не беше освободил тялото на Доминик.
— Кажи на Кони… — започна Махоуни. — Не, няма значение.
Демарко излезе от сградата на съда, предпазливо се спусна по стъпалата и се опита да махне на едно такси, за да го закара в апартамента на майка му в Куинс. Но не му беше лесно да маха с ръка, докато стиска патериците си. В действителност с патериците не му беше лесно да направи каквото и да било.
Все още не можеше да повярва, но се беше сдобил с тях по време на игра на голф — спорт, който никой не би нарекъл „контактен“. Беше отишъл на едно отворено игрище в Арлингтън с намерението да потренира сам, защото всички, с които играеше обикновено, бяха на работа. В интерес на истината, той също трябваше да бъде на работа, но тъй като по това време Махоуни беше на посещение в своя избирателен район в Бостън, кой щеше да разбере, че се е чупил? Така или иначе, когато пристигна на игрището, го пуснаха да играе заедно с някакъв възрастен мъж, който също беше дошъл сам.
Партньорът му, на шейсет и няколко, с бирено коремче и криви крака, не беше повече от сто шейсет и осем сантиметра на ръст. Първоначалната реакция на Демарко беше: „О, мамка му“. Самият той играеше сносно и не обичаше да си партнира с ужасни играчи — такива, на които се налага да изпълнят по десетина удара, за да вкарат топката в някоя дупка, до която се стига с пет, — защото играта се проточваше твърде дълго. А като се имаше предвид как изглеждаше този мъж и на колко години беше, Демарко предположи, че следващите осемнайсет дупки ще му се сторят доста дълги.
И се оказа, че е бил прав — но не по тази причина.
Беше оставил първия удар на възрастния мъж и той беше изпратил топката на не повече от 150 метра, като по този начин беше потвърдил опасенията на Демарко. Но освен това Демарко не пропусна да забележи, че ударът беше точен като стрела, така че топката се приземи точно по средата на феъруея, който водеше към следващата дупка. За сравнение, ударът на Демарко изпрати топката на около 240 метра разстояние, но освен това я накара да завие надясно, към високата трева.
Следващият удар на противника му не закара топката достатъчно близо до дупката, но отново беше точен като ракета с лазерно насочване. Вторият удар на Демарко накара топката да прелети над дупката. С третия си удар старецът приближи топката на един метър от дупката и я вкара от първия път, като изпревари Демарко. А след това продължи по същия начин в продължение на шестнайсет шибани дупки. Дъртакът направо разказа играта на Демарко.
На седемнайсетата дупка топката на Демарко попадна в един пясъчник, който беше дълбок като мина за въглища. Добре де, може би не чак толкова, но беше много дълбок. Вече ядосан от факта, че губи играта, и двойно повече ядосан, че топката му е попаднала в пясъчника, Демарко скочи в него — може би от един метър височина — и не се приземи както трябва. Глезенът му се изкълчи, той залитна и се блъсна в ръба, а хълбокът му се удари в едно подпряно там гребло. В този момент кракът му беше пронизан от такава болка, все едно го бяха простреляли с мускет.
Но това не беше краят на унижението. Когато се опита да се изправи, той не успя, така че се наложи да повикат линейка. В болницата го уведомиха, че има пукнатина с дебелината на косъм в една кост, която се казваше ацетабулум. Лекарят му каза, че подобна контузия се среща изключително рядко, при това само при пострадали от автомобилни катастрофи или много възрастни хора с крехки кости. Нямаше как да му сложат гипс на хълбока, така че единственото възможно лечение беше изобщо да не натоварва този крак в продължение на няколко месеца, докато костта не зарасне от само себе си. Затова бяха и патериците.