На погребението имаше много гости. В църквата сигурно имаше повече от двеста души и Демарко подозираше, че много от поканените бяха приятели и колеги на Кони от Олбъни. Въпреки напредналата си възраст Кони продължаваше да играе сериозна политическа роля в столицата на щата и тези хора искаха да демонстрират подкрепата си в този труден момент.
След погребението в църквата имаше помен; майката на Демарко отговаряше за организацията. Кони седна на един стол в дъното, където приемаше съболезнованията на присъстващите, макар всички да си даваха съвсем ясна сметка, че няма думи, с които да я утешат. Кони беше с черна рокля до средата на прасците и черна шапчица с воал. Демарко знаеше, че тя беше на възрастта на майка му, но изглеждаше с цяло десетилетие по-стара. Освен това беше по-пълна от последния път, когато я беше виждал, глезените ѝ бяха отекли, а под очите ѝ се бяха образували кръгове с цвят на кафе от недоспиване. Демарко беше виждал снимки на Кони Динунцио, която го държеше в деня на кръщенето му. Онази красива млада жена беше изчезнала, преобразена от възрастта и скръбта.
Съпругата на Доминик беше пълна симпатична жена с тъмна коса, а трите им деца — все момчета — също бяха пълнички. Напомняха на Демарко за Доминик като малък. Не го беше познавал толкова добре, но не се съмняваше, че е бил добър баща, а синовете му го бяха обичали. Тоби Розентал беше съсипал живота на всички тях.
Демарко изчака опашката от хора пред Кони да се стопи, преди да я доближи. Хвана я за едната ръка и каза:
— Лельо Кони…
— Не искам да чувам това, Джо. Искам двамата с Джон просто да се погрижите онзи копелдак да си плати за това, което е направил.
Тази вечер Демарко заведе майка си в един италиански ресторант в Куинс, в който винаги бяха ходили с баща му.
Когато се беше омъжила, Морийн Демарко беше красиво жизнерадостно момиче, но с възрастта беше станала сурова и огорчена, а в очите ѝ винаги се четеше тъга — което беше донякъде разбираемо. Беше се влюбила в мъж, който беше станал убиец на мафията, и беше прекарала половината си живот в тревоги, че могат да го арестуват или да го убият. А после, когато наистина го бяха убили, така и не беше преодоляла смъртта му и не се беше омъжила повторно.
— Кони се тревожи, че убиецът на Доминик ще се измъкне, защото баща му е толкова богат — каза тя. — Мислиш ли, че ще стане така, Джо?
— Не. Успехът на прокурора е в кърпа вързан. Освен това тя е наясно, че Махоуни ще съсипе кариерата ѝ, ако му позволи да се измъкне.
— Е, ще видим — отговори майка му, която неизменно беше песимистично настроена.
— Има едно нещо, което ми е любопитно, мамо — каза Демарко. — Имаш ли някаква представа с какво Кони държи Махоуни? Не се съмнявам, че тя го държи с нещо; ако не беше така, той нямаше да ме вземе на работа.
Майка му го изгледа продължително, после каза:
— Не. Знам само, че го познава от едно време, когато е работила във Вашингтон.
Добрата му стара майка го лъжеше. Двете с Кони бяха приятелки от цяла вечност и Демарко разбра по колебанието на майка си, че тя знае истината. Но освен това той знаеше още нещо: на света нямаше по-лоялен човек от нея, който да може да пази тайна по-добре. Точно както се беше случило с всички тайни за неговия баща, които беше запазила за себе си.
Втора част
9
Петнайсет години по-рано
Калхун Фолс, Южна Каролина, май 2001 г.
Ела Сю Филдман беше на осемнайсет години в деня, когато се погледна в огледалото и реши да промени живота си.
Ела разбираше, че никога не бе имала шанс. Родителите ѝ, Боб и Шърли, бяха напълно лишени от амбиции; не бяха завършили гимназия, не четяха нищо, дори вестници, и гледаха само безмозъчни предавания по телевизията. Боб беше чистач в старчески дом; беше постъпил на работа там на седемнайсетгодишна възраст и продължаваше да работи на същото място двайсет и две години по-късно. Майка ѝ работеше спорадично, обикновено като сервитьорка. Най-често я уволняваха от поредното място, защото Шърли рядко идваше навреме на работа, а когато все пак беше там, се движеше толкова бавно, че въздухът около нея оставаше почти неподвижен.
След работа Шърли приготвяше поредната жалка вечеря, а след това двамата започваха да пият бира и да гледат телевизия, седнали един до друг на канапето, което не беше чистено с прахосмукачка от деня, в който Шърли го беше купила от магазин за мебели втора ръка. Ако нещо в къщата се повредеше, то си оставаше повредено в продължение на цели седмици, преди Боб да реши да го поправи — и в повечето случаи той не успяваше. Колкото до Шърли, тя не се занимаваше с ремонти на дома, не отглеждаше нищо в градината и нямаше хобита. Ела беше убедена, че ако не съществуваше чудото, наречено телевизия, нейната майка просто щеше да седи на канапето и да гледа в стената.