На следващия ден Демарко се обади на Махоуни от Ню Йорк и му съобщи:
— Няма никакво място за съмнение, че убиецът на Доминик ще бъде осъден за непредумишлено убийство. Делото срещу него ще бъде детска игра за прокурора.
Което нямаше как да бъде по-далече от истината.
Първа част
1
Манхатън, 15 март 2016 г.
Нощта на убийството на Доминик Динунцио
Тоби Розентал не си спомняше убийството на Доминик Динунцио.
Спомняше си какво беше станало, преди да го убие, и знаеше какво е направил след това, но самото убийство…
Беше пил през целия следобед. В действителност пиеше от три дни насам — откакто го беше зарязала Лорън. Освен това смъркаше кокаин — беше си купил осминка унция от един познат — и по тази причина от три дни насам почти не беше и спал. Влезе в бар „Макгилс“, защото беше близо до работата на Лорън и тя често ходеше там с колежки. А тъй като тя не му отваряше вратата и не вдигаше телефона си, той не знаеше какво друго да направи.
Поръча си един скоч, изпи го на екс, все едно беше шот с текила, и след това си поръча още един, който започна да пие по-бавно. Така и не видя кога Доминик Динунцио беше влязъл с широки крачки в бара и беше седнал. Петнайсет минути по-късно Лорън все още я нямаше, а Тоби се опитваше да вземе решение дали да я потърси в някой от другите барове около нейния офис, или пак да отиде до апартамента ѝ, за да позвъни на вратата. Реши да изчака още малко — и да изпие още един скоч. Махна на бармана, но мъжът остана на мястото си, като го гледаше втренчено и намръщено. Най-сетне с видима неохота барманът се доближи до Тоби, все едно му правеше някаква шибана услуга.
— Още един гленфи…
Беше трудно да произнесе „Гленфидих“ трезвен, какво остава за пиян.
— Още едно от същото — каза той.
— Не мислите ли, че ви стига толкова? — попита го барманът.
— А ти какъв го играеш? Майка ми?
Веднага щом го каза, Тоби си даде сметка, че е сбъркал. Барманът беше висок и слаб, но със закръглено коремче — като маслинка за мартини по средата на сламката. Беше на шейсет и няколко години, може би дори на седемдесет и няколко, но косата му беше гарвановочерна. Нямаше как да не е боядисана и изглеждаше абсурдно в комбинация с набръчканото му старческо лице. Тоби веднага разбра от изражението му, че барманът ще откаже да му сервира повече.
Тоби извади една банкнота от сто долара от щипката, която носеше — парите бяха най-малкият му проблем, — и я плесна на бара.
— Това е за двете, които вече изпих, както и за третото, което ще изпия всеки момент. Рестото е за теб.
— Да, сър — още един гленфидих — кимна барманът.
Но не каза „благодаря“ — все едно си мислеше, че заслужава бакшиш от четирийсет долара.
Тоби видя отражението си в огледалото зад бара и осъзна, че не прилича на нищо: беше небръснат, очите му горяха като въглени на бледото лице, косата му беше влажна и сплескана от дъжда навън. Последното, което му трябваше сега, беше Лорън да го види в този вид. Можеше поне да се среше и да наплиска лицето си с вода; прииска му се да има „Визин“, за да си капне в очите. Той се свлече от високото столче на бара, олюля се и едва не падна. Забеляза как барманът, който вече му наливаше следващия скоч, го погледна внимателно. Майната му.
Закрачи към дъното на бара, където бяха тоалетните, и по пътя се блъсна в една маса, на която седяха две възрастни дами. Едната разля половината си питие и изписка.
— Мамка му, съжалявам — промърмори той.
Тоалетните бяха в дълъг тесен коридор и той усещаше как се поклаща наляво-надясно, все едно крачи между каютите на кораб в бурно море. Може би просто трябваше да се прибере у дома. Тоби отвори вратата на мъжката тоалетна и точно в този момент от нея излезе друг мъж, така че двамата се сблъскаха.