Два месеца по-късно Ела Филдс вече се беше установила в Чарлстън. Имаше работа, апартамент под наем, нови дрехи и открадната кола и беше готова да започне своя… ами единствената подходяща дума за това беше „лов“. Три-четири пъти в седмицата след работа тя започна да посещава най-хубавите барове в Чарлстън — онези, в които едно питие струваше десет или дванайсет долара. Почти никога не ѝ се налагаше да плаща за повече от едно, защото почти винаги се намираше мъж, който да ѝ предложи да я почерпи с второто.
Тя бързо си разработи брутално ефикасна система за отсяване на неподходящите кандидати. Имаше някои очевидни признаци: венчална халка, евтини дрехи, неизлъскани обувки, татуировки, мръсни нокти на ръцете и прочее. Освен това първият въпрос, който задаваше обикновено на мъжете, беше с какво се занимават. Всички се опитваха да се изкарат по-важни, отколкото бяха в действителност — учителите ставаха преподаватели, продавачите ставаха заместник-директори в маркетинговия отдел, техниците ставаха системни администратори, — но тя беше очаквала това. А учителите, продавачите и техниците, както и почти всички други, на които се плащаше на час, не бяха онова, което търсеше тя.
От време на време се появяваше по някой мъж, който отговаряше на всичките ѝ критерии, но точка номер седем от нейния списък беше никога да не си тръгва от бара с мъж, с когото се е запознала току-що. Нещо повече, тя нямаше никакво намерение да си ляга с някого поне до третата среща; държеше мъжете да точат лиги по нея. Когато мъж я канеше на среща, тя му искаше визитна картичка и му казваше, че ще му се обади на следващия ден, за да му каже дали ще бъде свободна в събота. Искаше им визитна картичка по две причини: женените мъже бяха склонни да се представят с измислено име, а освен това визитните картички в общия случай потвърждаваха какви са истинската професия и длъжност на притежателя им. Колкото до мъжете, които нямаха визитни картички…
През първите си шест месеца в Чарлстън тя не си легна с никого и само два пъти излезе на втора среща с един и същ мъж.
На седмия месец, една седмица преди деветнайсетия си рожден ден, Ела Филдс се запозна с Бил Кантуел.
10
Минаха дванайсет дни, откакто Дейвид Слейд се беше обадил на Джордж Чавес в Сан Антонио, за да го свърже с екипа, който трябваше да спаси живота на Тоби Розентал, и вече започваше да се побърква от чакането. Даваше си сметка, че екипът се нуждае от известно време, за да проучи Тоби и делото срещу него, но почти две седмици трябваше да им стигнат. Започваше да си мисли, че са решили да не приемат случая на Тоби. Което означаваше, че ще изгуби хонорар от един милион долара и ще му се наложи да каже на Хенри Розентал, че малоумният му син ще трябва да отиде в затвора. Чудеше се дали отново да не се обади на Джордж Чавес, когато секретарката му каза, че по телефона го търси някаква жена, която отказва да се представи, но е получила телефона му от някакъв адвокат в Тексас.
Слейд грабна слушалката.
— Дейвид Слейд — представи се той. — Вече почти се бях отказал да се надявам.
— Да се срещнем в бар МО на хотел „Мандарин Ориентал“ в седем часа — отговори тих и спокоен женски глас.
После жената затвори. Дори не му беше казала името си.
Бар МО в хотел „Мандарин Ориентал“ е на трийсет и петия етаж, с гледка към Сентрал Парк и светлините на града. Заведението е малко и уютно, с бар от кован никел и сепарета с високи облегалки. Когато Слейд пристигна, в бара имаше само петима души, от които две двойки. Единствената жена, която беше сама, беше разкошна блондинка с къса коса, която изглеждаше в началото на трийсетте. Седеше на бара и отпиваше от чаша бяло вино. Беше с бяла блуза и черен костюм с пола, която беше достатъчно къса, за да разкрива великолепните ѝ крака. Носеше черни обувки с тънки осемсантиметрови токчета. Ако Дейвид Слейд разбираше нещо от дамски обувки, щеше да разпознае модела на Маноло Бланик и цената им: около шестстотин долара.
Жената леко му махна и се изправи от мястото си. Той не се изненада, че тя го разпозна: беше достатъчно да напише името му в търсачката, за да открие негова снимка. Отблизо видя, че очите ѝ бяха сини, а кожата ѝ — светла и съвършена.
— Да седнем в сепаре — предложи тя.