— Наистина ли? — каза Ела.
Не знаеше как ще се отрази този факт на отношенията между тях и стомахът ѝ се сви на топка в очакване на следващите му думи.
— Аха — кимна той. — Успях да завърша проекта по-рано, отколкото очаквах. Не знам кога ще се появи следващата поръчка, но със сигурност няма да е тук. Мислех си да замина за Хаваите за няколко месеца и искам да дойдеш с мен.
Ела дори не се поколеба, преди да отговори.
— Не — каза тя. — Не и преди да ми кажеш с какво се занимаваш наистина. И като стана дума за това — кой си ти в действителност?
За толкова общителен човек Бил изумително добре успяваше да не сподели почти нищо за себе си. През цялото време, откакто живееха заедно, тя беше успяла да научи, че той беше отраснал в Колорадо, беше завършил щатския университет в Болдър, беше станал адвокат, беше заминал за Сан Антонио, а след това беше изгубил разрешителното си. Но той не искаше да ѝ каже защо се беше случило това; наричаше го „недоразумение“. Беше ѝ казал, че е бил женен за кратко и няма деца, и тя му вярваше. Баща му беше починал, но майка му живееше в Санта Барбара. Той изглеждаше привързан към нея и сравнително често ѝ се обаждаше. Но единственото, което знаеше за работата му, беше съшитата с бели конци история, че помага на други адвокати за трудни дела.
От друга страна, не искаше да го загуби. Мечтата ѝ се беше сбъднала. Беше с прекрасен мъж, който притежаваше пари в излишък и я беше запознал с един нов, недостижим до този момент свят. Тя искаше да се омъжи за него, но нямаше намерение да се обвързва с човек, животът на когото е пълна мистерия. Нямаше нищо против да напуснат заедно Чарлстън, но просто нямаше да тръгне заедно с него, докато не беше наясно какво ги очаква.
Накрая той каза:
— Добре. Ще ти кажа с какво се занимавам.
12
Ела знаеше, че ще остане в Ню Йорк поне през следващите шест месеца, затова беше взела под наем двустаен апартамент в „Челси“. Постоянният му наемател беше някакъв лекар, който беше заминал на продължителна мисия за спасяване на децата в Африка и очевидно имаше отличен вкус: апартаментът изобщо не приличаше на обичайната ергенска бърлога, обзаведена с огромно кожено кресло и още по-огромен телевизор. Ела се питаше дали лекарят не беше гей. По стените имаше картини, които бяха впечатляващи, без да бият на очи; имаше и два персийски килима, които струваха колкото средно голяма кола; а кухнята — към която Ела не проявяваше никакъв интерес — беше оборудвана като за шеф готвач. Наемът на апартамента беше седем хиляди на месец, което означаваше, че по никакъв начин не беше толкова зашеметяващ, колкото досегашните им жилища с Бил, но със сигурност щеше да свърши работа.
Два дни след като се срещна с Дейвид Слейд в хотел „Мандарин Ориентал“, Ела вече седеше в апартамента и се запознаваше със съдържанието на документите, които ѝ беше изпратил, включително показанията на свидетелите, препис от всичко, което беше казано на очната ставка с Тоби, балистичен доклад за куршумите, с които беше убит Динунцио и резултатите от аутопсията.
Както тя вече знаеше, стратегията на обвинението се базираше на петимата свидетели и факта, че с помощта на пръстовите отпечатъци можеше да бъде доказано присъствието на Тоби в бара. Прокуратурата не разполагаше с нищо повече. Нямаше мотив, нито оръжието, с което беше извършено убийството, нито някакво веществено доказателство, което пряко да свързва Тоби със смъртта на счетоводителя. От друга страна, петима свидетели…
Както беше казала на Слейд, двамата с Бил никога не бяха работили по случай, който да включва цели петима свидетели; досега им се беше налагало да се справят най-много с трима. Ела неволно се питаше дали не беше отхапала по-голям залък, отколкото можеше да преглътне.
Следващата ѝ стъпка беше да провери миналото на всички тях. В интернет имаше сайтове, които срещу скромната такса от 39,95 долара събираха цялата налична информация за дадено лице, която беше обществено достояние: криминално досие, адресни регистрации, банкови извлечения за фалит и други подобни. Но Ела имаше нужда от много повече от това, с което можеше да се сдобие от някоя общодостъпна търсачка, и то щеше да ѝ струва много повече от 39,95 долара.
Преди пет години Бил беше попаднал на компания в Далас, която издирваше информация в интернет и притежаваше достъп до всички необходими бази данни. По някакъв начин в нарушение на всички гаранции за поверителност на информацията тази компания беше установила работни взаимоотношения с банките и кредитните компании и беше в състояние да се сдобива с данни, за които на служителите на реда щеше да им се наложи да се снабдят със съдебна заповед. Срещу особено висока такса Ела можеше да получи не само цялата информация, която беше обществено достояние, но и задълбочен финансов профил на посоченото лице. И за разлика от данните, които бяха осигурявани от компаниите срещу такса от 39,95 долара, информацията на хората от Далас беше напълно точна. Тя им се обади, каза им всичко, което знаеше за петимата свидетели, и им нареди да започнат да ровят. Щеше да им трябва една седмица, за да се сдобият с всичко, което им беше поръчала, а след това щяха да ѝ изпратят доклада с куриер на „ФедЕкс“ — Ела не искаше да получава материали по електронната поща от тях.