Да, точно това беше планът и този план току-що беше изхвърчал през прозореца като някаква тлъста пойна птичка.
Тя обичаше Бил Кантуел — в това нямаше никакво съмнение, — но по-важен от любовта беше фактът, че той беше, общо взето, съвършен. С него не просто беше забавно, той беше разширил хоризонтите ѝ; благодарение на него тя бе израснала в толкова много различни отношения. А най-хубавото от всичко беше, че сякаш винаги имаше пари в излишък, което можеше да се очаква, след като изкарваше по един милион от всяка поръчка — освен ако, разбира се, не лъжеше.
Но какво щеше да стане с нея, ако го арестуваха — което определено не беше невъзможно? Ако живееше с него, сигурно щяха да решат, че му е съучастничка, и може би щяха да арестуват и нея самата. Тя не искаше да свърши в затвора и нямаше никакво намерение да го чака, ако той влезе в затвора. И въпреки че никога не беше повдигал въпроса да се оженят — и тя не го беше притискала, — какво щеше да се случи, ако все пак се оженеха? Той вече ѝ беше казал, че не притежава собствен дом. Просто живееше там, където отиваше заради работата си. Така че къщата нямаше как да остане за нея, след като се разведат. И като стана дума, тя може би нямаше да получи и половината от парите му. Не беше съвсем сигурна, но предполагаше, че ако той изкарва парите си по незаконен начин, властите сигурно имат право да конфискуват всичко, което притежава. Или пък точно защото изкарваше парите си по незаконен начин, сигурно ги укриваше някъде — например в офшорна сметка или дори заровени под някоя проклета скала. Във всеки случай, като негова бивша съпруга тя може би нямаше да види и цент.
— И какво ще правиш, Ела Сю? — повтори си тя.
Моментът не беше подходящ да се отдава на емоции. Беше време за хладнокръвни, логични и безстрастни разсъждения. Все пак ставаше дума за живота ѝ.
Най-умното, което можеше да направи, беше да си тръгне. Беше само на деветнайсет години. Имаше предостатъчно време да си намери друг мъж. Но дали в живота ѝ щеше да се появи друг като Бил — с изключение на криминалната му история, разбира се? Освен това не биваше да забравя и за възрастта на Бил. Сега той беше на трийсет и пет години, но въпреки това си оставаше с шестнайсет години по-възрастен от нея. Разликата нямаше особено значение сега, но щеше да има голямо значение, когато той щеше да стане стар, болен и немощен; защото тя нямаше никакво намерение да се превръща в гледачка на някакъв дядо.
Да, без никакво съмнение беше дошъл моментът да си тръгне.
Беше дошъл моментът да си тръгне на бегом, по дяволите.
Ела се върна в къщата на крайбрежната ивица. Бил все още седеше на верандата, беше си отворил една бира и гледаше вълните, които се плискаха в брега.
— Вятърът май се усилва — отбеляза той. — Чудя се дали през нощта няма да завали.
Тя не му отговори — наистина ли си мислеше, че точно в момента ѝ се говори за времето?
— Е? — обърна се към нея той.
— Ще дойда с теб, но при две условия — каза Ела.
— Добре.
— Първо, трябва да се оженим.
Да вървят по дяволите хладнокръвните логични разсъждения. Бил се усмихна.
— Нищо на този свят няма да ме направи по-щастлив, скъпа моя. Какво е второто ти условие?
— Ще трябва да си поговорим сериозно — ама наистина сериозно — за пари.
14
Ела знаеше три важни неща за Естер Бърман. Първо, тя беше на осемдесет и шест години. Второ, краткосрочната ѝ памет, също както и зрението ѝ, беше в чудесно състояние; без никакъв проблем беше разпознала Тоби Розентал на очната ставка и от нея щеше да излезе отличен свидетел. И трето, след като беше посетила местопрестъплението, Ела беше достигнала до заключението, че Естер е най-добрият възможен свидетел срещу Тоби, защото беше седяла най-близо до масата, на която беше застрелян Доминик Динунцио. Предвид възрастта на Естер колкото по-дълго успяваше да отлага началото на делото Дейвид Слейд, толкова повече се увеличаваше вероятността тя да хвърли топа по естествени причини. За съжаление, Ела нямаше начин да си осигури съдействието на майката природа.