Никой не спря Ела, когато влезе в дома за възрастни хора. От дясната страна имаше рецепция като в хотел. Една табела уведомяваше посетителите, че трябва да се регистрират на влизане, а зад бюрото имаше някаква жена, която говореше по телефона. Във фоайето имаше няколко канапета и кресла, ниски масички със списания като в зъболекарска чакалня и растения в саксии. Виждаха се десетина души: няколко възрастни дами седяха и си говореха, облечени с палтата си, и вероятно чакаха някой да ги вземе; още няколко възрастни жени в инвалидни колички седяха сами, все едно някой ги беше паркирал там и ги беше забравил; и две двойки на средна възраст, всяка от които се суетеше около по-възрастна жена. Изглеждаше оживено, а Ела беше прочела в интернет, че в дома живеят поне триста души.
Ела подмина рецепцията с енергични крачки, като очакваше жената зад бюрото да ѝ подвикне нещо, но тя не го направи, така че Ела стигна до стълбището и пое нагоре. Откри апартамента на Естер на четвъртия етаж. Единственият друг човек наоколо беше някаква старица, която беше толкова изкривена от сколиоза, че приличаше на въпросителен знак. Ела огледа ключалката на вратата на Естер. Нямаше намерение да я разбива днес; просто искаше да провери с какво си има работа. Надяваше се да е евтина ключалка и да може да отвори с нож. Нямаше такъв късмет. Ключалката на Естер беше солидна.
Ела се върна във фоайето и се поразходи. Видя няколко души, облечени като помощници или санитари, но отново никой не я попита коя е и какво прави там. Ако беше настанила някой от своите близки тук, щеше да подаде оплакване срещу недостатъчните мерки за безопасност. Недалече от трапезарията попадна на дъска за съобщения, която заемаше цялата стена, а на нея имаше снимки на обитателите. Под всяка снимка беше написано името на човека — Ела се изненада колко малко мъже живееха тук — и по едно кратко изречение за съответния обитател.
Компанията от Далас беше снабдила Ела със снимка на Естер, копирана от шофьорската ѝ книжка, която отдавна беше изтекла, и Ела се надяваше на дъската за съобщения да има по-скорошна снимка. Наистина имаше. Под снимката на Естер Бърман — на която възрастната дама се усмихваше толкова жизнерадостно, че Ела беше принудена да признае, че явно в нея има още много живот — пишеше следното: „Естер играе бридж наравно с майсторите. Както и покер“. Ела я снима с мобилния си телефон.
Докато си тръгваше, тя забеляза един охранител до рецепцията. Беше възпълен чернокож на петдесет и няколко години, облечен с бяла риза, на която имаше златна емблема, наподобяваща полицейска значка. На колана му се виждаха радиостанция, фенерче и голяма връзка ключове, но нямаше оръжие. Значи беше най-обикновен служител от частна фирма. Ела реши, че единственото му задължение е да гони евентуалните бездомници, които се опитваха да влязат в дома за възрастни хора. А тъй като Ела не приличаше на бездомник, присъствието на охранителя не я разтревожи.
Ела имаше една идея как да се справи с Естер. Идеята ѝ хрумна, когато провери банковите извлечения на старата дама и откри, че на всеки три месеца, като по часовник, тя плащаше сметка за лекарства. Сега Ела трябваше да влезе в апартамента на Естер и да разгледа лекарствата ѝ, но все още не беше измислила как да го направи.
Ела мразеше да шофира в Ню Йорк, но сега реши да вземе кола под наем. Можеше да се наложи да проследи Естер. Остави колата на паркинга зад дома за възрастни хора. Имаше много празни места и тя си помисли, че е малко вероятно да вдигнат колата ѝ оттам. На първата сутрин зачака пред входа, като се надяваше Естер да реши да излезе. Тя не го направи. Когато стана време за обяд, Ела влезе вътре, настани се във фоайето, взе едно списание и се престори, че чете, докато чака някой от обитателите на дома. Никой не я заговори.
По обед Ела видя Естер и още една възрастна дама да излизат от асансьора. Естер беше висока сто шейсет и осем сантиметра, леко набита, но се движеше пъргаво за възрастта си; не използваше бастун или друго помощно средство. Жената с нея беше ниска и слаба и грачеше като сврака, докато двете с Естер отиваха към трапезарията.
Ела излезе от фоайето, качи се по стълбите до апартамента на Естер и провери дали вратата е заключена. Беше. По дяволите. Естер не носеше чанта, когато слезе за обяд, така че сигурно беше прибрала ключа в джоба. През следващите два дни Ела продължи да прави същото, като се побъркваше от скука, навърташе се около дома за възрастни хора и се надяваше старата дама да излезе. Всеки ден идваше с различна перука, а понякога с шапка и слънчеви очила.