— Готино — каза тя, като му върна джойнта. — Как се казваш?
— Къртис — отговори той. — Ти… хм, на свиждане ли си?
— Да, Къртис, при теб. Сега ще ми направиш една услуга. Не е кой знае какво и не е нещо незаконно, а в замяна аз ще ти дам петстотин долара днес и още по двеста долара на седмица, докато продължаваш да ми правиш същата услуга.
— Каква услуга? — попита той, вече по-недоверчиво.
В същото време Ела не се съмняваше, че Къртис вече харчи парите наум.
— Преди да стигнем до нея, нека да ти кажа какво ще се случи, ако не направиш това, което искам от теб. Ще отида право в дома и ще кажа на шефовете, че всеки ден излизаш тук да пушиш трева, а аз не искам такива хора да се навъртат около добрата ми стара леля.
Къртис поклати глава, все едно животът не за пръв път му сервираше нещо подобно.
— Добре, какво искаш? — попита той.
— Много е просто. Тук живее една дама, която се казва Естер Бърман.
— Да, познавам я. Естер дава добри бакшиши.
Ела се изненада от този факт.
— Както и да е, искам от теб да ми се обаждаш всеки ден, за да ми казваш как е Естер. Ако не ти вдигна, просто ми остави съобщение.
— Да ти казвам как е?
— Аха, това е всичко. Тревожа се за здравето ѝ. Въпросът е от семейно и правно естество. Не ти трябва да знаеш точно какво. Но искам веднъж дневно да ми се обаждаш и да ми казваш, че тя е добре. Ако я закарат в болницата, трябва да разбера.
— Това ли е всичко?
— Това е всичко.
— А как да разбера как е тя? Моята работа не е по медицинската част.
— Естер всеки ден обядва и вечеря в трапезарията. Ще намериш начин да се навърташ там, когато стане време за хранене, за да видиш дали ще се появи. Ако не се появи, ще разбереш защо. Ще се справиш ли?
— Ами да, сигурно.
— Не се съмнявам, че ще се справиш, Къртис. Ти си умно момче. Освен това си хубав, така че сестрите и готвачките сигурно те харесват.
— Но аз не работя в неделя, освен ако не изникне нещо извънредно, например някоя тоалетна да се задръсти или нещо подобно — каза Къртис.
— Предположих. Така че няма да очаквам да ми се обаждаш в неделя.
— Не знам — каза Къртис. — Сигурна ли си, че не е незаконно?
— Как може да е незаконно да ми се обаждаш по телефона и да ми казваш, че си видял Естер да обядва?
Ела извади от джоба си пачка банкноти — двайсет и пет банкноти по двайсет долара, така че пачката изглеждаше много дебела — и протегна парите към Къртис. Той се поколеба само за миг, после ги взе.
— Сега ми кажи адреса си, за да мога да ти изпращам по още двеста долара всяка седмица.
Къртис ѝ каза адреса си в Куинс и Ела го записа в телефона си. После подаде на Къртис жълто листче с лепенка.
— Това е моят номер. Гледай да не го изгубиш.
Мерките за безопасност бяха едно от нещата, на които Ела обръщаше особено внимание. Мобилните телефони бяха чудесно изобретение — компютри, които се събираха в дланта на едната ръка. Човек можеше да прави справки в интернет, например къде да си извади ключ, да се ориентира по картата, да снима и да чете книга. От друга страна, те бяха и невероятно опасни, защото други хора — а именно ченгетата — можеха да разберат къде се намира въпросният човек по телефона му, както и да го подслушват, докато говори по него. Именно затова едно от първите неща, които правеше Ела в началото на работата по всяка поръчка, беше да се снабди с няколко мобилни телефона с предплатени карти.
Беше дала един от тях на Дейвид Слейд и използваше друг, с който да общува с него. Номерът, който току-що беше дала на Къртис, беше на трети предплатен апарат. Не ѝ допадаше идеята да разговаря с Къртис по телефона — дори да е такъв, който не можеше да бъде проследен, — но нямаше друг начин да бъде сигурна, че всичко с Естер върви както трябва.
Ела се изправи.
— Довърши си джойнта, Къртис, но очаквам от теб да ми се обаждаш всеки ден, докато не ти кажа нещо друго. А ако не ми се обадиш… Чувала съм, че в днешно време не е лесно да си намериш работа.
Докато крачеше обратно към колата си, Ела не можеше да се отърси от мисълта, че Бил никога нямаше да направи това, което правеше тя с Естер. Това беше един от проблемите в съвместната им работа. Тя го беше обичала от цялото си сърце, но той невинаги беше имал… ами куража да направи трудните неща, които се оказваха наложителни понякога.
16
Тринайсет години по-рано