17
Сега на Ела ѝ оставаше единствено да чака, за да види какво ще стане с Естер; ако до един-два месеца не се случеше нищо, щеше да ѝ се наложи да измисли резервен план. Но тъй като началото на делото беше насрочено за след месец и половина, тя имаше нужда от още време.
Тя изпрати кратко съобщение на Дейвид Слейд: „Уреди отлагане с 3 месеца“.
Слейд отговори незабавно, все едно беше държал телефона в ръката си. „Трябва да се срещнем!!“ Ела се усмихна на двата удивителни знака. Представяше си, че към този момент Слейд сигурно се гърчи от притеснение, защото не знае с какво точно се занимава тя, а делото трябва да започне толкова скоро.
В отговор тя му написа: „Няма нужда от среща. Всичко върви добре. Просто ми дай 3 месеца. Скоро ще се срещнем“.
Трябва да се срещнем сега!
Не. Още не.
Дори не ѝ харесваше да пише съобщения на Слейд, какво остава да се среща на живо с него. Искаше да контактуват колкото е възможно по-малко, за да се намали вероятността някой да открие, че работят заедно.
Ела отговори: „Бъди търпелив. И ми се довери. Знам какво правя“. После изключи телефона.
Дейвид Слейд се срещна със съдия Албърт Мартинес и прокурор Джъстин Портър и поиска отлагане на делото с три месеца. Джъстин го очакваше и изобщо не се изненада. В действителност тя беше очаквала Слейд да поиска много по-дълго отлагане. Въпреки това се чувстваше длъжна да изиграе своята роля в представлението на американското правосъдие, така че се престори на възмутена от факта, че Слейд се е забавил толкова, преди да поиска от съда да промени насрочената дата в календара си.
— Усърдно възразявам, господин съдия — отсече тя.
Преди Джъстин да има възможност да обясни защо възразява — усърдно или не — Слейд взе думата:
— Господин съдия, това време ми е необходимо, за да може моят клиент да участва в собствената си защита пред съда, което, както знаете, е негово конституционно право. Трябва да ви кажа нещо, господин съдия, и със сигурност се надявам тази информация да си остане между нас. В последно време Тоби Розентал сериозно злоупотребява с алкохола, донякъде разбираемо предвид стреса, на който е подложен. Той не го понася добре, господин съдия, и двамата с баща му го убедихме, че трябва да постъпи доброволно на лечение в „Глендън Хилс“. В настоящото му състояние просто няма начин той да участва адекватно в съдебния процес и аз определено не мога да искам от него да свидетелства, както възнамерявах.
„Глендън Хилс“ беше клиника за рехабилитация, която се грижеше за пияниците и наркоманите от висшето общество. И това, което беше казал Слейд, общо взето, отговаряше на истината. Той нямаше никакво намерение да позволи на Тоби да свидетелства на процеса — каза го само за да подхвърли грешна следа на Джъстин Портър, — но Тоби наистина пиеше като смок. Беше спрял да ходи на работа, а Хенри Розентал нямаше нищо против, защото не искаше собственият му син да обикаля кантората с джипиес устройство, монтирано на глезена. Тоби не правеше нищо друго по цял ден, освен да пие и да се самосъжалява. Предполагаше се, че трябва да се готви за втория си опит да вземе изпита за адвокат, но в действителност не можеше да мисли за нищо друго освен за онова, което го очакваше в затвора. Момчето беше истинска развалина. Така че Слейд убеди Хенри да го накара да влезе в клиниката. Направи го най-вече за да отложи делото, но освен това искаше да намали вероятността Тоби да извърши някоя глупост преди началото на процеса.
Слейд не очакваше Мартинес да възрази срещу неговата молба, а отлагането с три месеца изобщо не беше прекалено. Но Слейд не знаеше, че Мартинес — подобно на много от своите колеги с черни съдийски роби — беше започнал да проявява нетърпимост към адвокатите, които отлагат делата. Понякога се случва делото да се отложи с години вместо с няколко месеца и съвсем не е нечувано дело за убийство да се отложи с две-три години. А когато едно дело се отложи с месеци и с години, могат да се случат всякакви неща и повечето от тях не са хубави. Свидетелите умират, разболяват се или се местят да живеят на друго място, където не могат да ги открият. Полицаите, прокурорите и обществените защитници се пенсионират или си подават оставката. Веществените доказателства се изгубват или унищожават. А след като от събитията са изминали две-три години, кой може да си ги спомни както трябва?
— Колко дълго ще остане господин Розентал на лечение в клиниката? — попита Мартинес.
— Моля? — каза Слейд.
Знаеше отговора; просто не беше очаквал този въпрос.