— Попитах колко дълго ще трябва да остане господин Розентал в „Глендън Хилс“. И преди да ми отговориш, искам да знаеш, че преди няколко години една от моите племеннички беше в тази клиника, за да се лекува от зависимост към болкоуспокояващи.
— Обичайният престой на пациент в клиниката е двайсет и пет дни, господин съдия — отговори Слейд. — Но в случая на Тоби лечението може да отнеме повече време. Всеки пациент е различен, така че никога не се знае предварително. Освен това има и контролни прегледи, срещи с психолози и други подобни неща. Затова си мисля, че едно отлагане от три месеца…
— Ще ти дам два месеца — каза Мартинес. — Това означава, че делото ще започне след три месеца и половина, смятано от днес. Ако твоят клиент не изтрезнее дотогава, най-вероятно никога няма да го направи.
Слейд не можеше да повярва какво става. Това беше ужасно. Можеше да се позове на десетина други причини, за да поиска отлагане на делото, и ако беше подозирал, че Мартинес ще му извърти този номер, щеше да избере някоя от тях.
Ела видя, че е получила съобщение от Слейд. Отново имаше удивителни знаци.
Съдията не ми разреши отлагане с 3 месеца! Даде ми само 60 дни! Делото е насрочено за 17 септември.
Ела му отговори: „Това е неприемливо. Свърши си проклетата работа!“.
Изобщо не беше очаквала такова развитие. От всичко, което беше прочела за него, беше останала с впечатлението, че Слейд е по-добър от средностатистическия адвокат. Но нямаше никаква полза да се ядосва заради неговата некадърност. Просто трябваше да продължи нататък.
Докато чакаше новите лекарства на Естер да свършат своята работа, Ела се зае със следващия свидетел: помощник-сервитьор Едмундо Ортис. Ела се беше надявала да открие, че Едмундо е нелегален имигрант, което щеше да опрости нещата. Тогава щеше да го заплаши, че ще се обади на имиграционните служби, ако той не реши да си вземе дълъг отпуск, докато не приключи делото „Розентал“. Но остана разочарована, когато компанията от Далас ѝ съобщи, че след като беше прекарал единайсет години в Съединените щати, Едмундо наскоро беше станал американски гражданин.
От компанията я уведомиха и за още едно важно нещо. Съпругата на Едмундо беше починала преди пет години от рак на лимфните възли и ако се съдеше по информацията, с която се бяха сдобили, сега Едмундо живееше сам. Но извлеченията от кредитните му карти показваха, че Едмундо купува памперси и сухо мляко и пазарува в магазини, в които се продават дрехи за току-що проходили деца. Ела трябваше да проучи по-отблизо с кого живее Едмундо.
Тъй като Едмундо беше настанен в комплекс за социално слаби граждани, където Ела с бялата си кожа и русата си коса веднага щеше да бие на очи, ако тръгнеше да разпитва за него, и тъй като тя не владееше испански, а много от обитателите на комплекса не знаеха друг език, Ела нае един частен детектив. Два дни по-късно той ѝ докладва, че Едмундо живее с дъщеря си и двете ѝ деца, които по някакъв начин бяха стигнали от Хондурас до Ню Йорк. Съпругът на дъщерята, зетят на Едмундо, беше пристигнал в Съединените щати заедно с жена си и децата, но един ден го бяха задържали при масова проверка за нелегални имигранти и го бяха екстрадирали обратно в Хондурас. Ела предполагаше, че сега Едмундо прави всичко по силите си, за да помогне на своя зет да се събере със семейството си. Не че това я интересуваше особено. Интересуваше я единствено, че Едмундо най-вероятно се страхува да не депортират дъщеря му и внуците му, точно както бяха направили с неговия зет.
Ела си помисли да използва тази информация, за да накара Едмундо да замине, като просто му каже, че ако не се качи на следващия междуградски автобус, тя ще се погрижи да депортират дъщеря му и нейните деца обратно у дома. Но после прецени, че тази тактика може да предизвика нежелани последици, ако Едмундо се обърне към адвокат, който специализира в правата на имигрантите. Затова реши да се обади на един стар приятел в Сиатъл.
Когато двамата с Бил се бяха преместили да живеят в Сиатъл заради делото срещу изнасилвача от „Майкрософт“, те се бяха настанили в луксозен апартамент с изглед към планините Олимпик и залива Елиът и се бяха сприятелили с двойката, която притежаваше единствения друг такъв апартамент в същата сграда. Във всеки случай, мъжът, който се казваше Шиърсън, се занимаваше с морска логистика, при това сериозно. Притежаваше флотилия от влекачи, които се използваха за маневриране на товарните кораби в залива Пюджит, както и десетина океански плавателни съда за лов на раци в Берингово море. Освен това си беше купил няколко нефтени платформи, които работеха усърдно, когато не бяха обсадени от откачени природозащитници. След като напуснаха Сиатъл, Бил и Ела продължиха да поддържат връзка със семейство Шиърсън — пращаха си коледни картички и от време на време се чуваха по телефона, — а когато веднъж отидоха на круиз в Аляска, който потегляше от Сиатъл, прекараха няколко дни с тях.