Той последва Ела до една денонощна закусвалня. Крачеше с наведена глава като овца, която отива на заколение.
— Ед — започна Ела, — след два дни — два дни би трябвало да бъдат предостатъчни, за да си съберете багажа — ти, дъщеря ти и внуците ти ще се качите на автобус за Сиатъл, щата Вашингтон. Няма да казвате на никого, че заминавате. Няма да пътувате със самолет или с влак.
— Не разбирам за какво говорите — настоя Едмундо.
Ела не обърна внимание на объркването му и извади от джоба на шлифера си издут плик. Банкнотите, натъпкани в него, си личаха съвсем ясно и тя се съмняваше, че помощник-сервитьорът изобщо беше виждал толкова много пари на едно място.
— В този плик има две неща, Ед. Първо, десет хиляди долара в брой. Те са за разходите по преместването.
Ела предполагаше, че Хенри Розентал може да си позволи подобна щедрост.
— И второ, името и телефонният номер на един човек. Когато пристигнеш в Сиатъл, ще му се обадиш и той ще ти помогне да намериш квартира за дъщеря си и внуците си. А след това ще се качиш на един кораб и ще изчезнеш, докато не свърши делото „Розентал“.
Защото, Ед, ние сме ти намерили страхотна работа. Ще бъдеш готвач на риболовен кораб, което се плаща адски по-добре, отколкото работата като помощник-сервитьор, а освен това, доколкото разбрах, получаваш и бонус в зависимост от улова на кораба.
С други думи, ако направиш онова, което искаме, ще имаш страхотна работа, ще можеш да се грижиш по-добре за семейството си. Но ако не се качиш на автобуса за Сиатъл, дъщеря ти и нейните деца ще бъдат затворени в център за задържане, откъдето ще ги изпратят обратно в Хондурас.
— Защо правите това с мен? — попита Едмундо.
— Защото не искаме да свидетелстваш на делото „Розентал“. Чуй ме внимателно, Ед: ние ще разберем, ако споменеш на някого за разговора, който проведохме току-що. Ще разберем, ако не пристигнеш в Сиатъл. Ще разберем, ако се опиташ да скриеш дъщеря си и внуците си.
Ела непрекъснато говореше в множествено число, защото искаше Едмундо да си представя цяла армия от непознати с шлифери, които го следят и подслушват на всяка крачка.
— Помисли и за нещо друго, Ед: ти си само един от петима свидетели и си видял единствено как някакъв мъж минава тичешком покрай теб. Има още четирима души, които могат да дадат много по-подробни свидетелски показания от теб, така че всъщност и без това няма нужда да се явяваш в съда.
Това беше нещо, което беше научила от Бил: на свидетеля трябваше да се даде възможност да се убеди в оправданието, че показанията му не са толкова важни за изхода на делото.
— И така, ако направиш онова, което искаме от теб, ще получиш десет бона и страхотна работа. Но освен това ти казвам — и не се шегувам, Ед, — че ако след два дни не изчезнеш от Ню Йорк и ако се появиш в съда, когато започне делото „Розентал“, ние ще съсипем шибаното ти семейство.
Ела отпусна малката си бяла ръка върху грубата мургава ръка на Едмундо.
— Това е добре за теб, Ед. Не гледай толкова тъжно.
След като Ела се увери, че Едмундо знае всичко необходимо, което трябва да направи — например да се отърве от мобилния си телефон и да не използва кредитните си карти, — тя стана от мястото си и се приготви да си върви, но после спря, извади от джоба си една банкнота от двайсет долара и му я подаде.
— Поглези се, Ед. Тази вечер се прибери с такси вместо с метрото.
18
Трийсет и един дни след като Ела смени хапчетата на Естер, нейният напушен шпионин Къртис ѝ се обади по телефона, както правеше всеки ден. Предишните трийсет обаждания обикновено продължаваха десетина секунди, като Къртис казваше: „Всичко е наред. Тя е добре“. А Ела отговаряше: „Радвам се. Утре ще се чуем пак“.
Но на трийсет и първия ден Къртис се обади и съобщи:
— Господи! Снощи Естер получи удар. Закараха я в болницата.
— О, божичко! — каза Ела.
И го каза съвсем искрено. Защото сега наистина трябваше да се размърда.
Ела си сложи една перука и хукна към дома. Качи се до апартамента на Естер, почука на вратата и когато никой не отговори, си отключи и се зае отново да смени лекарствата. Извади хапчетата за отслабване и антихистамините от шишенцата за кумадин и дигоксин в шкафчето за лекарства и ги върна обратно в опаковките, които беше прибрала в шкафчето за кърпи. След това взе таблетките кумадин и дигоксин, които беше прибрала в найлоновите пликчета за сандвичи, и ги върна обратно по местата им. Ако някой по някаква причина сметнеше за нужно да разгледа лекарствата на Естер, сега правилните таблетки вече бяха в правилните шишенца.