Оставаше ѝ само да смени и таблетките от кутийката за хапчета с отделения за всеки ден, но не можа да я открие! Трябваше да е на масата в кухнята, но не беше там. Къде беше, по дяволите? Е, явно не беше в апартамента или поне Ела не успя да я открие, макар че го претърси подробно.
Не изпадай в паника, каза си тя. Всичко е наред. Ако някой по някаква причина решеше да провери таблетките в кутийката за хапчета и откриеше, че не са кумадин и дигоксин, въпросният човек след това можеше да попадне на хапчетата за отслабване и антихистамините в шкафчето за кърпи в банята и да заключи, че Естер ги е объркала.
Същото щеше да се случи и ако Естер умреше, впоследствие бъдеше извършена аутопсия и патологът откриеше, че няма следи от кумадин или дигоксин. Но защо някой би решил да прави аутопсия на осемдесет и шест годишна жена, която е получила удар? Нямаше никаква причина да изпада в паника. След като опаковките с хапчетата за отслабване и антихистамините бяха в шкафчето на Естер, имаше логично обяснение защо старата дама е объркала хапчетата в кутийката.
Ела излезе от апартамента на Естер, обади се на Къртис и му каза да се срещнат зад големия рододендрон, където се бяха запознали първия път.
Когато пристигна, Къртис изглеждаше разтревожен за разлика от обичайното си напушено състояние.
— Тази работа не ми харесва, човече.
— Какво не ти харесва? — попита го Ела.
— Това, което стана с Естер. Имам предвид, ти ли…
— Аз ли какво? — попита Ела.
— Не знам. Но ти ме помоли да ти казвам как се чувства тя всеки ден, а след това с нея стана това нещо. Така че ти ли…
— Къртис, вече ти казах, че въпросът е семеен, от правно естество. Естер има много пари, в завещанието ѝ цари истински хаос. Тя няма близки, само далечни роднини, които всеки момент ще влязат в битка за имуществото ѝ. Е, аз съм една от тях и исках да разбера веднага, ако нещо се случи с нея, така че адвокатът ми да се заеме с подготовката. Няма нищо друго.
Ела извади една пачка банкноти от джоба си.
— Тук има хиляда долара. Наречи ги бонус. Но, Къртис, нека да ти обясня нещо. Ако кажеш на някого, че си шпионирал Естер по моя поръчка…
— Шпионирал?
— Точно така. Шпионирал. Точно това правеше — шпионираше Естер, като ме информираше редовно за нейното състояние. И ако някой разбере, че си я шпионирал, ще загазиш сериозно. Ще те уволнят, а ако чисто хипотетично е извършено някакво престъпление, ти ще бъдеш съучастник. Разбираш ли?
— Аха — отговори Къртис.
— Добре. Сега изпуши един джойнт и си помисли какво можеш да си купиш с парите, които ти дадох току-що. И забрави, че си ме виждал.
Ела отиде в една закусвалня и си поръча сандвич с пастърма за обяд; в Ню Йорк правеха най-вкусните сандвичи. Докато се хранеше, тя използва айфона си, за да провери кои са близките болници до дома на Естер. Още във втората ѝ отговориха положително: Естер Бърман наистина беше приета в интензивното отделение.
Ела — все още с перуката, която беше носила, когато отиде да върне хапчетата на Естер на правилните им места — отиде там. Спря на рецепцията, представи се като племенницата на Естер — всъщност не точно, защото Естер беше сестра на баба ѝ, а не на майка ѝ — и попита как е милата ѝ леля. Една медицинска сестра ѝ отговори, че старата жена не е добре.
— Прогнозата не е… обнадеждаваща.
— О, не — каза Ела. — Това е просто ужасно.
Тя се опита да изстиска една сълза от очите си, но не успя. Когато попита дали може да види леля си, ѝ отговориха, че няма смисъл, защото тя не е в съзнание.
— Това е просто ужасно — повтори Ела.
И наистина беше ужасно. За всички — включително и за Естер — щеше да бъде по-добре ударът да я беше убил на място. Ела със сигурност не бе искала да я превърне в зеленчук. Тя не беше жесток човек.
Ела изпрати съобщение на Дейвид Слейд.
Двама са готови, остават трима. Всичко върви както трябва.
Трябва да се срещнем!
Не. Просто се погрижи да подготвиш още едно отлагане, ако се наложи. Но както върви засега, може би няма да се наложи.
Беше самата истина. Нещата май щяха да се оправят.
Трета част
19
Демарко се радваше, че най-после беше успял да се отърве от патериците.
През последните два месеца едва не го бяха накарали да се побърка. Придвижването с тях беше проблем във всяко помещение с много мебели, например в почти всеки бар или ресторант. Трябваше му три пъти повече време, за да стигне някъде пеша. Не можеше да шофира дори кола с автоматични скорости, защото спуканата кост беше на десния крак, а влизането в такситата и излизането от тях беше истинско акробатично постижение. Освен това беше развил голяма привързаност към рампите за инвалидни колички, защото стълбищата бяха истински ад, особено когато беше заледено или валеше.