Накрая, след като се беше влачил с патериците в продължение на десет мъчителни седмици, рентгеновите снимки показаха, че костта му беше зараснала от само себе си. Лошата новина беше, че лекарят настояваше Демарко да ходи с бастун през следващите няколко месеца, за да не започне изведнъж да натоварва контузения си крак. Което означаваше, че няма да може да играе голф.
От болницата му дадоха алуминиев бастун, който можеше да се регулира на височина, но според Демарко с него приличаше на старец, който разчита само на социални помощи. Затова си купи от една заложна къща бастун от абаносово дърво с месингова дръжка, като за малко се замисли за горкия нещастник, който е бил принуден да го остави там. Във всеки случай, с този бастун се чувстваше по-добре, основно защото смяташе, че с него изглежда по-добре. Приличаше на пилот от Британските военновъздушни сили от старите филми — някой от онези корави типове с мустачки като на Ерол Флин, свалени от „Луфтвафе“ в дуел между изтребители над Ламанша. Добре де, може би не чак толкова, но с този бастун определено беше по-добре, отколкото да се влачи с патериците.
Беше взел новия си бастун, за да направи едно кръгче за проба, когато телефонът му звънна. Номерът му беше непознат, но беше с код 202 — от Вашингтон, окръг Колумбия.
— Демарко? — попита жената, която се обаждаше.
— Аха.
— Обажда се Джъстин Портър.
— Кой?
— Прокурорът по делото срещу убиеца на Доминик Динунцио.
— А, да — каза Демарко. — Извинявай, за момент не се сетих за името.
В действителност не се беше сещал за Портър, откакто бяха предявили обвинението в съда срещу убиеца на Доминик преди два месеца. Зарадва се, че тя му се беше обадила сама, защото беше започнал да се чуди кога най-сетне ще започне това дело.
— Какво мога да направя за теб? — попита Демарко.
— С делото срещу Тоби Розентал може би има един проблем… — започна Портър.
Пет часа по-късно Демарко вече беше в Ню Йорк.
Работното място на Портър беше в Наказателния съд в Манхатън, недалече от Фоли Скуеър, и оттам можеше лесно да се стигне пеша до Бруклин Бридж и Световния търговски център. Сградата беше само на няколко преки от Уолстрийт, където се трудеха някои от най-големите престъпници в Америка. От високите етажи се виждаха река Хъдсън на запад и Ийст Ривър на изток.
Кабинетът на Портър беше на шестия етаж, но от него не се виждаше нищо, защото нямаше прозорци. Когато Демарко почука по касата на отворената врата, Портър говореше по телефона. Демарко си помисли, че му изглежда изтощена от работа, а ако се съдеше по тъмните кръгове под очите ѝ, явно не си доспиваше.
Тя махна на Демарко да влезе, но продължи да говори:
— Казвам ти, Мори, няма да се разберем, ако настояваш да сваля обвинението за дребно хулиганство. Онзи задник, когото защитаваш, е записан на видео как удря в лицето баба на седемдесет и две години, след като ѝ е откраднал чантата.
Кратка пауза. После тя продължи:
— Не ми пука колко ще струва делото. Онзи дребен гадняр, когото представляваш, ще влезе в затвора. Или го накарай да се признае за виновен, или ще се видим в съда.
Портър тресна слушалката и се обърна към Демарко.
— В този град за всяко нещо се налага да се водят някакви тъпи преговори.
Тя посочи на Демарко да седне на един стол пред бюрото ѝ: единствената хоризонтална повърхност в целия кабинет, която не беше заета. Навсякъде се виждаха кафяви папки — натрупани на купчини по бюрото, по пода около него и върху трите масленозелени метални шкафчета, до едната стена. Някои от чекмеджетата не можеха да се затворят както трябва, защото бяха натъпкани с документи. Демарко знаеше, че делата в Ню Йорк се бавят с месеци и понякога с години, защото няма достатъчно прокурори и обществени защитници, и претрупаният кабинет на Портър сякаш го потвърждаваше.
Демарко седна на стола и попита:
— Какво става? Каза ми, че…
Телефонът на бюрото на Портър започна да звъни в същия миг, в който мобилният ѝ издаде друг, по-мелодичен звън. Тя чукна по дисплея на мобилния, за да прехвърли обаждането към гласова поща, и погледна часовника си, докато другият телефон продължаваше да звъни. Беше пет следобед.