— Да се махаме оттук — каза тя. — Ако останем в кабинета ми, ще ни прекъсват на всеки две минути. И без това имам нужда от едно питие.
— Звучи добре — отговори Демарко.
Двамата излязоха от сградата на съда и поеха по Бакстър Стрийт покрай Кълъмбъс Парк. Демарко накуцваше до Портър, като се подпираше на бастуна. След като не беше натоварвал контузения си крак в продължение на два месеца, сега го болеше дори и с новия бастун.
— Кажи ми за бастуна — подхвърли Портър. — Първия път, когато те видях, беше с патерици, но така и не те попитах защо.
Демарко ѝ разказа как беше спукал кост след идиотски инцидент при игра на голф.
— Баща ми беше много запален по голфа — кимна разбиращо Портър. — Казваше, че е страхотен начин за един по-възрастен мъж да се раздвижи, но в неговия случай това означаваше да кара количката в продължение на три часа, докато гони някаква малка бяла топчица, а след това още три часа да се налива с бира с приятелите си в клуба. В крайна сметка умря на игрище за голф.
— Наистина ли? — каза Демарко.
— Аха. Двамата с майка ми решиха да отпразнуват петдесетгодишнината от сватбата си, като обиколят Англия, Шотландия и Ирландия. Е, баща ми си запази час в „Сейнт Андрюс“ една година предварително, плати почти двеста долара, за да играе на това легендарно място, и умря от сърдечен удар, преди да е стигнал до третата дупка.
— Лоша работа — каза Демарко.
Но всъщност си помисли: „Какъв перфектен начин да си отидеш“.
Двамата изминаха няколко преки от работното място на Портър и стигнаха до „Форлинис“, италиански ресторант, отворен още през 40-те години на миналия век. На бара беше пълно с адвокати, съдии и служители на реда, сред които най-вероятно имаше и доста престъпници, така че Портър поиска да ги настанят в едно сепаре. Седалките бяха с червена кожена тапицерия, а по стените имаше избелели картини с маслени бои в позлатени рамки, които изобразяваха купи с плодове и провинциални италиански пейзажи, както и портретни фотографии на възрастни италианци, на които вече никой не помнеше имената.
Портър си поръча бърбън. Демарко поиска да му донесат бутилка „Морета“. Италианска бира. Когато си в Рим, прави като римляните.
— Е, какво става? — попита Демарко. — По телефона ми каза, че си изгубила двама свидетели и се тревожиш за делото.
— Точно така. Помощник-сервитьора и възрастната дама. Помощник-сервитьорът беше станал американски гражданин съвсем скоро и направо умираше от желание да демонстрира това, като свидетелства в американски съд. Но после замина някъде и не можем да го открием. Колкото до възрастната дама, тя получи удар и лекарите казват, че сигурно ще умре, преди да е започнало делото, а дори да не умре, и без това няма да може да свидетелства.
— Но все пак ти остават трима свидетели — каза Демарко.
— В действителност ми остават само двама. Показанията на бармана никога не са били много убедителни — на очната ставка каза нещо като „Мисля, че убиецът е Тоби Розентал“. От него няма да излезе силен свидетел. Освен това не разполагам с никакви веществени доказателства, че Розентал е стрелял, например огнестрелно оръжие или следи от барут по дрехите му. Нямам и мотив за престъплението, така че ще бъде още по-трудно съдебните заседатели да бъдат убедени, че наистина го е извършил. Бях сигурна, когато имах петима свидетели, но след като двама от тях излязоха от играта, вече се притеснявам. И наистина започнах да се притеснявам след онова, което се случи с възрастната дама. Именно тя беше основната причина да ти се обадя.
— Какво точно се случи с нея? — попита Демарко.
— Според мен някой може би е направил така, че тя да получи удар.
— Какво?! Как?
— Засега няма значение как. Просто ме изслушай. Искам да ти разкажа една история.
Портър отпи от чашата си и промърмори:
— Човече, имах нужда от това. — После започна: — В моята работа няма много екстри, но все пак преди няколко години ходих на една конференция в Маями. Беше посветена на усилията на прокурорите в борбата с престъпността. Бяха надошли колеги от цялата страна. Работата беше да се похарчат едни пари, разбира се, но аз отидох, защото реших, че заслужавам една седмица на слънце през януари.
Както и да е, седяхме в бара на хотела и един колега започна да разказва как веднъж изгубил дело, защото някакъв полицай се явил като свидетел в съда и объркал всичко, което можело да се обърка. И така, започнахме да си разказваме подобни случаи, един от друг по-невероятни — за криминалисти, които са разсипали кафе по веществените доказателства, и свидетели, които са си забравили показанията, и съдии, които са си забравили мозъка вкъщи. Но имаше и един колега от Финикс, който обясни, че загубил някакво дело не заради лошия си късмет или поради некадърност. Каза, че го е загубил, защото някой се добрал до всичките му свидетели.