— Началникът ти знае ли, че Джон Махоуни има личен интерес Тоби Розентал да влезе в затвора?
— Да, казах му, но на него не му пука. Началникът ми е областен прокурор на Манхатън от дванайсет години, вече е на шейсет и шест и няма никакво желание да се кандидатира за друга длъжност, особено ако е изборна. Честно казано, според него Джон Махоуни просто няма какво да му направи, за да му разклати лодката.
— Ще трябва да му обясниш, че греши — каза Демарко и този път в гласа му се долавяше известна острота. — Преди една година в Бостън имаше един предприемач, който си мислеше същото, но сега е… — Той изведнъж си даде сметка, че е по-добре да престане да дрънка за онова, което се беше случило в Бостън. — Няма значение. Когато ти казах да ми се обадиш, ако имаш нужда от помощ, имах предвид да накарам Махоуни на свой ред да се обади на някого, за да го натисне. Ако искаш някой да разследва нещо, намери си частен детектив или някой пенсиониран полицай.
Погледът на Портър беше започнал да се размътва след втория бърбън. Тя вдигна пръст и го размаха в лицето на Демарко.
— Теб също те проучих малко, приятелче. Така де, накарах стажантката. Затова вече знам, че ти си момчето за всичко на Джон Махоуни и той няколко пъти ти е възлагал да разследваш разни неща — например онова, в което си се забъркал в Северна Дакота преди няколко години.
— Какво знаеш за него?
— Достатъчно, за да съм сигурна, че се опитваш да ме излъжеш, когато ми разправяш как не се занимаваш с разследвания по поръчка на Махоуни. Колкото до частния детектив, и аз бих предпочела този вариант, особено ако въпросният частен детектив е бивш полицай в Ню Йорк. Но както вече ти казах, не разполагам с необходимия бюджет. Единствената причина да имам стажантка е, че не се налага да ѝ плащам.
— Ако нямаш бюджет, кой ще плати за разследването?
— Ти работиш за Джон Махоуни, така че не се опитвай да ме размотаваш. Той ще ти осигури всичко необходимо.
Демарко поклати глава.
— Виж, наистина искам да ти помогна, но…
— Демарко, не се дръж така, все едно съм те помолила да ми направиш някаква лична услуга. Ти си този, който се обърна към мен, ти ми обясни, че твоят началник настоява Розентал да бъде осъден. Ако искаш да бъдеш сигурен, че ще стане така…
— Ей! Това не е моя работа, по дяволите. Твоята работа е да направиш така, че да го осъдят. Ще накарам Махоуни да се обади на областния прокурор и да го натисне, но ако няма полза…
— Виж, направи само едно нещо за мен — каза Портър. — Става ли?
— Какво?
— Обади се на полицаите, които са арестували Розентал, и ги накарай да ти разкажат какво се е случило с възрастната дама. След като го направиш, пак ще говорим. Съгласен ли си?
Демарко се поколеба, после каза:
— Добре. И без това съм в града, нищо не ми пречи да го направя. Но това е всичко.
— Ще видим — отговори Портър.
Демарко вече започваше да разбира защо нейният собствен началник не я харесва особено.
20
Демарко се срещна с Когхил и Дент в една закусвалня в „Трайбека“. Когато пристигна, двамата вече седяха на една маса до прозореца и си разменяха дърварски коментари за жените, които минаваха по тротоара навън. „Видя ли какъв балкон имаше тази?“ Демарко реши, че му приличат на близнаци: и двамата бяха на петдесет и няколко, с посивели коси и наднормено тегло. Имаха малки цинични очи, а лицата им изглеждаха най-добре пригодени да изразяват скептицизъм. И двамата бяха облечени със спортни сака, които им бяха тесни, измачкани бели ризи, евтини раирани вратовръзки и обикновени черни обувки с дебели подметки. Бяха като от илюстрация в ръководство за разпознаване на служителите на реда в Ню Йорк.
Демарко им разказа за теорията на Портър: как е открила шест дела, в които подсъдимите са били особено богати и някой е оказал влияние на свидетелите и в шестте случая. Обясни им, че Портър подозира как този някой може да е бил едно и също лице — защото нейните колеги го бяха „надушили“, каквото и да означаваше това, по дяволите — и тя се опасява, че има вероятност същият човек да манипулира делото „Розентал“.